Силвия Дей - Кросфайър - цялата поредица

— Почакай само да дойде лятото — усмихна се той. — И така… днес е първият ти ден, а ти си първата ми асистентка, така че ще трябва да се учим в движение. Не съм свикнал да възлагам задачи, но съм сигурен, че бързо ще схвана как.

Моментално се отпуснах:

— Нямам търпение да започнеш да ми възлагаш.

— Присъствието ти тук е голямо стъпало нагоре за мен, Ева. Бих искал да си щастлива, докато работим заедно. Пиеш ли кафе?

— Кафето е една от основните ми хранителни групи.

— Ах, асистентка точно по мой вкус! — Усмивката му стана по-широка. — Няма да те карам да ми носиш кафе, но ще съм ти задължен, ако ми покажеш как да използвам новите кафемашини, които инсталираха в стаите за почивка.

Отвърнах на усмивката му:

— Няма проблем.

— Колко тъжно, че нямам друга работа за теб! — Марк смутено потри тила си. — Защо първо не ти покажа кампаниите, по които работя, и да продължим от там?

Останалата част от деня се изниза като в мъгла. Марк имаше две кратки срещи с клиенти и една доста по-продължителна с творческия екип, който разработваше идеи за училище по търговия. Беше наистина удивително да наблюдавам пряко целия процес, как различните отдели си предават щафетата един на друг, за да осъществят една цялостна кампания — от предложението до готовия проект. Може би щях да остана и до по-късно, за да се запозная по-добре с работата и разположението на офисите, но точно в пет без десет телефонът ми звънна.

— Кабинетът на Марк Герити. Ева Трамел на телефона.

— Докарай си задника вкъщи, за да можем да излезем да пийнем, след като ме отряза снощи!

Шеговитата строгост на Кари извика усмивка на устните ми.

— Добре, добре! Идвам.

Изключих компютъра си и излязох. Когато стигнах до асансьорите, извадих телефона си, за да напиша кратко съобщение на Кари: „На път съм“. Разнесе се сигналът, който показва кой асансьор ще спре на моя етаж, и аз се преместих пред съответната врата, като за миг отклоних вниманието си, за да изпратя съобщението. Когато вратата на асансьора се отвори, направих крачка напред. Вдигнах поглед, за да проверя къде отивам, и срещнах чифт сини очи. Дъхът ми секна.

В кабината имаше само един човек: секс богът.

Вратовръзката му бе сребриста, а ризата — искрящо бяла. Отсъствието на цвят само подчертаваше удивителните му сини ириси. Стоеше там, с разкопчано сако и ръце, небрежно пъхнати в джобовете. Погледнах го и сякаш се блъснах в невидима стена.

Спрях рязко, с очи, приковани в мъжа, който бе дори по-впечатляващ, отколкото помнех. Никога не бях виждала толкова наситеночерна коса. Беше лъскава и стигаше до яката му, придавайки на преуспелия бизнесмен вид на лошо момче. Истинска черешка върху тортата. Както би казала майка ми, само мошениците и разбойниците имат такава коса.

Стиснах ръце в юмруци, за да възпра желанието да я докосна, да проверя дали наистина е така копринено мека, както изглеждаше.

Вратата започна да се затваря. Той пристъпи леко напред и натисна копчето, за да я задържи.

— Има достатъчно място и за двама ни, Ева.

Дрезгавият му непреклонен тон ме извади от моментния унес. „Откъде знае името ми?“

После се сетих, че бе видял служебната ми карта, когато я изпуснах във фоайето. За момент се зачудих дали да не му кажа, че чакам някого и ще се кача на следващия асансьор, но мозъкът ми заработи отново.

Какво, по дяволите, ми става? Ясно бе, че мъжът работи в „Кросфайър“. Не можех да го избягвам всеки път, когато го видя, а и защо да го правя? Ако исках да свикна да реагирам нормално на сексапила му, трябваше да го срещам достатъчно често, че да започна да го възприемам като част от мебелировката.

„Да, бе, надявай се!“

— Благодаря — казах и влязох в кабинката.

Той пусна копчето и отстъпи назад. Вратата се затвори и асансьорът започна да се спуска.

Моментално съжалих за решението си да се кача при него. Присъствието му ме накара да настръхна. Невероятната му енергия изпълни тясното пространство, зареждайки го с такъв сексуален магнетизъм, че запристъпвах неспокойно от крак на крак. Дишането ми стана забързано и накъсано, в такт с ускорения ритъм на сърцето ми. Отново изпитах онова необяснимо привличане, сякаш той безмълвно изричаше настоятелно искане, а аз инстинктивно бях готова да се подчиня.

— Добър ли беше първият работен ден? — попита той внезапно, стряскайки ме.

Гласът му отекна и ме заля със съблазнителния си ритъм. „Откъде, по дяволите, бе разбрал, че днес е първият ми ден?“