Силвия Дей: Кросфайър - цялата поредица

— Какво има в кутиите?

— Великолепни премени за благотворителната вечеря в събота. Убийствена рокля за теб и смокинг „Бриони“ за мен, защото, когато ми купува подаръци, всъщност го прави за теб. Много по-търпелива си, ако съм наоколо, за да слушам как мрънкаш.

— Много ясно! Благодаря на Бога, че и той го знае.

— Естествено, че знае. Стантън нямаше да има толкова пари, ако не знаеше всичко. — Кари ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си. — Хайде! Ела да погледнеш.

Минах през въртящата се врата на „Кросфайър“ и влязох във фоайето на сградата в девет без десет на следващата сутрин. Исках да направя възможно най-доброто впечатление в първия си ден, затова бях избрала семпла рокля по тялото. Комбинирах я с черни обувки на висок ток, които обух, докато се качвах с асансьора, вместо чифта с равни подметки, с който бях дошла. Русата ми коса бе вдигната в артистичен кок с форма на осморка, който бе дело на Кари. Аз не можех да направя и най-елементарното нещо с косата си, но той умееше да създава истински шедьоври. Бях сложила малките перлени обици, подарък от баща ми за дипломирането, и ролекса от Стантън и майка ми.

За миг си помислих, че съм се престарала, но щом пристъпих във фоайето, си спомних как тупнах на пода, докато бях с екипа за тренировки, и изпитах благодарност, че в момента нямам нищо общо с онова недодялано момиче. Двамата охранители, изглежда, не направиха връзката, когато им показах служебната си карта на път към бариерите на входа.

След двайсет етажа асансьорът спря и аз влязох в приемната на „Уотърс Фийлд & Лийман“. Пред мен се простираше стена от бронирано стъкло, по средата на която бе двойната врата за рецепцията. Рецепционистката зад сърповидното бюро видя картата, която поднесох към стъклото. Докато отдръпвах картата си, жената натисна бутона, с който се отваряше вратата.

— Здравей, Мегуми — поздравих я, щом влязох, възхищавайки се на тъмночервената й блуза. Произходът на Мегуми бе смесен, определено имаше азиатска кръв, и беше много красива. Косата й беше тъмна, гъста и подстригана на каре — по-късо отзад и скосено отпред. Очите й бяха кафяви и топли, а устните — плътни и естествено розови.

— Ева, здравей! Марк още не е дошъл, но ти знаеш къде трябва да отидеш, нали?

— Разбира се!

Махнах с ръка и поех по коридора вляво от рецепцията. В края му отново завих наляво и се озовах в просторна зала, разделена на малки кабинки. Една от тях бе предназначена за мен и аз отидох право натам.

Пуснах чантичката си и торбата, в която бях пъхнала равните си обувки, в най-долното чекмедже на функционалното метално бюро. После включих компютъра. Бях донесла няколко дреболии, с които да направя служебното си място малко по-уютно, и ги извадих. Един от предметите бе поставен в рамка колаж от три снимки — аз и Кари на плажа Коронадо; майка ми и Стантън на яхтата му някъде на Френската Ривиера; и баща ми в неговата патрулна кола с герба на град Оушънсайд, Калифорния. Вторият бе пъстър букет от стъклени цветя, който Кари ми даде тази сутрин като „подарък за първия работен ден“. Наместих го зад снимката и се облегнах на стола, за да огледам резултата.

— Добро утро, Ева!

Рязко станах на крака, за да посрещна шефа си.

— Добро утро, господин Герити!

— Наричай ме Марк, ако обичаш. Ела в кабинета ми.

Последвах го от другата страна на пътеката, като отново си помислих колко добре изглежда новият ми шеф със своята лъскава тъмна кожа, оформената на „катинарче“ брада и засмените си кафяви очи. Марк имаше квадратна челюст и чаровна, леко крива усмивка. Беше стегнат и във форма, с уверена стойка, която вдъхваше доверие и респект.

Той махна към един от двата стола пред бюрото си от хром и стъкло и изчака, докато заех посоченото ми място. На фона на небето и небостъргачите зад гърба му Марк изглеждаше преуспял и могъщ. В действителност бе само младши акаунт мениджър, а кабинетът му бе направо килер в сравнение с тези на директорите и ръководителите на отдели, но това по никакъв начин не разваляше гледката.

Марк се облегна назад и се усмихна:

— Настани ли се в новия си апартамент?

Изненадах се, че помни, но и го оцених. Срещнала го бях по време на второто си интервю и веднага го харесах.

— До голяма степен — отвърнах. — Остават още няколко кашона тук-там.

— Идваш от Сан Диего, нали? Хубав град, но е много различен от Ню Йорк. Липсват ли ти палмите?

— Липсва ми сухият въздух. Трудно се свиква с влажността тук.