Чарлз Буковски - Жени

Лидия се върна и пак седна при мен.

— Този път наистина капнах — обяви тя.

— Виж — казах аз. — Май пих прекалено много. Може би трябва да си ходим.

— Да, забелязах как се наливаш.

— Хайде да тръгваме. Ще има и други купони.

Станахме да си ходим. Лидия каза нещо на Хари и Даяна.

Когато се върна, тръгнахме към вратата. Докато я отварях, при мен дойде момчето със златните къдрици и попита:

— Ей, човече, как ти се струваме с твоята приятелка?

— Ставате — отвърнах.

Когато излязохме, започнах да повръщам — цялата бира и вино напираха да излязат. Повръщаното се изливаше като фонтан на лунната светлина, в храстите и по тротоара. Най-сетне успях да се изправя и избърсах устата си с ръка.

— Това момче те притесни, нали? — попита Лидия.

— Да.

— Защо?

— Защото изглеждаше почти като чукане, даже по-добре.

— Нищо подобно, ние просто танцувахме.

— Представи си аз да хвана някоя жена на улицата по този начин. Става ли, ако си пуснем музика през това време?

— Нищо не разбираш. Всеки път, когато спирах да танцувам, идвах да седна при теб .

— Добре де, добре — казах аз. — Чакай малко.

Изповръщах още един фонтан на нечия ливада. Излязохме от района на „Еко Парк“ и тръгнахме към булевард „Холивуд“.

Качихме се в колата. Запалих двигателя и подкарах на запад по „Холивуд“ към „Върмонт“.

— Знаеш ли как се нарича това, което направи току-що? — попита ме Лидия.

— Не.

— Да осереш купона — каза тя.

Докато се спускахме над Канзас Сити, пилотът каза, че температурата навън е минус шест градуса, а аз бях с тънкото си спортно сако от Калифорния, риза, летни панталони, памучни чорапи и дупки на обувките. Когато кацнахме и самолетът се потътри към терминала, всички наизвадиха палта, ръкавици, шапки и шалове. Пропуснах всички да слязат, преди да отида до стълбичката. После видях Френчи, който ме чакаше, подпрян на една сграда. Френчи преподаваше актьорско майсторство и колекционираше книги, най-вече от моите.

— Добре дошъл в Канзас Сити, Чинаски! — каза той и ми подаде бутилка текила.

Отпих здрава глътка и го последвах към паркинга. Нямах багаж — само една папка, пълна със стихотворения. В колата беше топло и приятно и ние започнахме да си подаваме бутилката.

Шосетата бяха заледени.

— Не всеки може да шофира по този шибан лед — обясни ми Френчи. — Човек трябва да разбира от шофиране.

Отворих папката и започнах да чета на Френчи едно любовно стихотворение, което Лидия ми беше дала на летището:

— МАМКА МУ! — изкрещя изведнъж Френчи.

Колата започна да се върти. Френчи започна да извива волана насам-натам.

— Френчи? — казах аз, надигнах бутилката с текила и отпих. — Няма да оживеем.

Колата излезе от пътя и накрая спря в дълбоката канавка между двете платна. Подадох му бутилката.

Слязохме от колата и се изкатерихме на шосето. Започнахме да стопираме минаващите коли, като си подавахме каквото беше останало в бутилката. Най-сетне една кола спря. На волана седеше млад мъж, също пиян.

— Къде отивате, момчета?

— На литературно четене — отвърна Френчи.

— На литературно четене?

— Аха, в университета.

— Добре, качвайте се.

Човекът се оказа търговец на алкохол. На задната седалка на колата му бяха натрупани каси с бира.

— Вземете си бира — каза той. — Дайте една и на мен.

Човекът ни закара успешно. Влязохме с колата в университетския комплекс и паркирахме на ливадата пред аудиторията. Закъсняхме само с петнайсет минути. Аз слязох от колата, повърнах и после всички влязохме заедно. Бяхме спрели да си купим бутилка водка, за кураж преди четенето.

Почетох около двайсет минути, после оставих стихотворенията.

— Егати лайнарските тъпотии — казах. — По-добре да си говорим.

В крайна сметка се стигна дотам, че аз крещях разни неща на публиката, а те ми крещяха в отговор. Бяха добра публика. Правеха го безплатно. Трийсетина минути по-късно дойдоха двама преподаватели, за да ме изведат.

— Намерихме ти стая, Чинаски — каза единият. — В женското общежитие.

— В женското общежитие?

— Точно така, хубава стая.

Оказа се вярно. Стаята беше на третия етаж. Единият от преподавателите ми беше донесъл бутилка уиски. Другият ми даде чек с хонорара за четенето плюс самолетния билет и ние седнахме да си говорим и да си подаваме уискито. Накрая припаднах. Когато се свестих, всички си бяха тръгнали, а в бутилката имаше още уиски. Седях, пиех и си мислех: „Ей, ти си Чинаски. Чинаски — легендата. Вече си прочут. А сега си в женското общежитие. В сградата има стотици, стотици жени.“