Чарлз Буковски - Жени

Бях само по боксерки и чорапи. Излязох в коридора и отидох до най-близката врата. Почуках.

— Ей, тук е Хенри Чинаски, безсмъртният писател! Отворете! Искам да ви покажа нещо!

Чух как момичетата се кискат вътре.

— Добре — казах аз. — Колко сте вътре? Две? Три? Няма значение. Мога да оправя три! Няма проблеми! Чувате ли? Отваряйте! Искам да ви покажа едно ОГРОМНО лилаво нещо! Чуйте, сега ще почукам на вратата с него!

Свих ръка в юмрук и започнах да удрям по вратата. Те продължиха да се кискат.

— Значи няма да пуснете Чинаски, а? Добре, МАЙНАТА ВИ!

Отидох до следващата врата.

— Ей, момичета! Тук е най-добрият поет за последните хиляда и осемстотин години! Отворете! Искам да ви покажа нещо! Яка мръвка за сладките ви вагинални устни!

После отидох до следващата врата.

След като пробвах всички врати на етажа, слязох по стълбите и се захванах с вратите на втория етаж, а накрая слязох и на първия. Бях си взел уискито, но накрая се уморих. Струваше ми се, че обикалям с часове. Докато вървях, си пиех. Но нямах късмет.

Бях забравил къде ми е стаята, на кой етаж. А в крайна сметка исках само да се прибера там. Пак пробвах всички врати, но този път тихо, с болезненото чувство, че съм само по боксерки и чорапи. Пак нямах късмет.

Великите мъже са най-самотни.

На третия етаж завъртях една дръжка на брава и вратата се отвори. Видях папката си със стихотворения… празните чаши и пълните пепелници… панталоните ми, ризата, обувките, сакото. Бяха величествена гледка. Затворих вратата, седнах на леглото и довърших бутилката уиски, която през цялото време бях носил със себе си.

Събудих се. Беше ден. Намирах се на непознато чисто място с две легла, завеси, телевизор, и баня. Приличаше на стая в мотел. Станах и отворих вратата. Навън имаше сняг и лед. Затворих вратата и се огледах. Не намерих обяснение на ситуацията. Нямах представа къде се намирам. Имах ужасен махмурлук и се чувствах потиснат. Взех телефона и набрах номера на Лидия в Лос Анджелис.

— Маце, не знам къде се намирам!

— Нали отиде в Канзас Сити?

— Да. Но сега не знам къде се намирам, разбираш ли? Отворих вратата, погледнах навън и там имаше само едно замръзнало шосе, сняг и лед!

— Къде беше отседнал?

— Последно си спомням, че бях в някаква стая в женското общежитие.

— Ами сигурно си се изложил и са те преместили в мотел. Не се тревожи. Някой ще дойде да те вземе.

— Господи, няма ли да ми съчувстваш поне малко?

— Ами, ти си се изложил. Ти постоянно, винаги се излагаш.

— Как така „постоянно, винаги“?

— Просто си кофти пияч — обясни Лидия. — Вземи си горещ душ.

И затвори.

Легнах на леглото. Беше хубава мотелска стая, но й липсваше индивидуалност. Нямаше да взема горещ душ, по дяволите. Почудих се дали да не пусна телевизора.

Накрая заспах…

На вратата се почука. Отвън стояха две лъскави колежанчета, готови да ме закарат на летището. Седнах на ръба на леглото, за да си обуя обувките.

— Имаме ли време за едно-две питиета в бара на летището, преди да излетя? — попитах.

— Естествено, господин Чинаски — отвърна едното момче. — Както кажете.

— Добре — рекох аз. — Хайде да се измитаме тогава.

Прибрах се, правих любов с Лидия няколко пъти, после се скарахме и късно една сутрин излетях от Лос Анджелис за Арканзас, където имах литературно четене. Извадих късмет, че до мен не седеше никой. Когато капитанът се представи по уредбата, на мен ми се счу, че се казва капитан Къркан. После стюардесата мина покрай мен и аз си поръчах питие.

Бях сигурен, че познавам едната от стюардесите. Тя живееше в Лонг Бийч, беше чела някои от книгите ми и ми беше изпратила писмо, в което имаше нейна снимка и телефонен номер. Познах я от снимката. Така и не бяхме успели да се видим, но няколко пъти й се бях обаждал, а в една пиянска вечер направо си бяхме крещели по телефона.

Тя стоеше отпред и се правеше, че не ме вижда, а аз й зяпах задника, прасците и гърдите.

Сервираха обяд и вино, но виното само ми прогори гърлото, така че си поръчах два коктейла „Блъди Мери“.

Когато пристигнахме в Арканзас, се прехвърлих в малък двумоторен самолет. Витлата се завъртяха и целите крила започнаха да се тресат. Сякаш всеки момент щяха да паднат. Излетяхме и стюардесата попита дали някой иска нещо за пиене. Към този момент вече всички искаха нещо за пиене. Тя се заклатушка по пътеката, за да сервира. После извика:

— ПИЙТЕ! ЩЕ КАЦАМЕ!

Пихме и кацнахме. След петнайсет минути пак излетяхме. Стюардесата попита дали някой иска нещо за пиене. Пак всички искаха нещо за пиене. След малко тя пак извика: