Чарлз Буковски - Жени

— Виж — започнах аз. — Знам какъв ти е проблемът.

— Какво?

— Знам какъв ти е проблемът.

— Не разбирам.

— Няма значение — заявих.

— Не, кажи ми.

— Не искам да те обидя.

— Настоявам да ми обясниш за какво говориш, по дяволите.

— Добре. Ще ти кажа, ако ми сипеш още едно.

— Добре.

Лидия взе празната ми чаша и ми наля още едно уиски с вода. Аз пак го изпих на един дъх.

— Е? — попита тя.

— Ами ти си знаеш.

— Какво си знам?

— Имаш много широка путка.

— Какво?!

— Често се случва. Все пак си родила две деца.

Лидия мълчаливо продължи да работи по глината. После остави инструмента. Отиде в ъгъла на стаята, до задната врата. Гледах как се навежда, за да си събуе ботушите. После си свали джинсите и бикините. Путката й ме зяпна.

— Давай, копеле такова — каза тя. — Ще ти докажа, че грешиш.

Аз си свалих обувките, панталоните и гащите. Застанах на колене на пода от линолеум и се отпуснах върху нея. Започнах да я целувам. Бързо се надървих и проникнах в нея.

Започнах тласъците… един, два, три…

Тогава някой почука на вратата. Малко дете — с мънички, настоятелни юмручета. Лидия бързо ме отблъсна.

— Това е Лиза! Днес не е ходила на училище! Беше при…

Лидия скочи и започна да си събира дрехите.

— Облечи се! — нареди ми тя.

Облякох се възможно най-бързо. Лидия отиде да отвори. Беше петгодишната й дъщеря:

— МАМО! МАМО! Порязах си пръстчето!

Отидох до хола. Лидия беше взела Лиза в скута си.

— Дай на мама да види. Дай на мама да цунка пръстчето! Дай на мама да го оправи!

— МАМО, боли!

Погледнах й пръста. Почти не се виждаше къде се е порязала.

— Виж — казах най-сетне на Лидия. — Утре ще се видим.

— Съжалявам — рече тя.

— Знам.

Лиза ме погледна с разплаканите си очички.

— Лиза няма да даде на никого да нарани мама — каза Лидия.

Отворих вратата, затворих я зад гърба си и отидох при моя форд мъркюри комет, модел 1962-ра.

По това време бях редактор в едно малко списание, The Laxative Approach . Имах двама помощник-редактори и според нас тримата издавахме най-добрите поети на нашето време. Както и някои от другите. Единият от редакторите беше двуметров чернокож полуидиот, изключен от гимназията, който се казваше Кенет Мълок и се издържаше от парите на майка си и сестра си. Другият редактор се казваше Сами Левинсън, беше двайсет и седем годишен евреин и живееше с родителите си.

Колите бяха отпечатани. Сега трябваше да ги съберем и да ги закрепим с телбод за кориците.

— Трябва да организираме телбод-купон — предложи Сами. — Да купим пиене, да кажем две-три глупости и да накараме гостите да свършат работата.

— Мразя купоните — казах аз.

— Аз ще го организирам — каза Сами.

— Добре — съгласих се аз и поканих Лидия.

Вечерта на купона Сами се появи с готови списания. Беше малко нервен тип, имаше тик и явно не беше имал търпение да види собствените си стихотворения в печатно издание. Така че собственоръчно беше сглобил всички броеве на The Laxative Approach. Кенет Мълок пък изобщо не се появи — сигурно най-сетне го бяха прибрали или в затвора, или в лудницата.

Гостите пристигнаха. Повечето не ги познавах. Отидох до хазяйката. Тя отвори.

— Организирам купон, госпожо О’Кийф. Искам да ви поканя двамата с мъжа ви. Има много бира, гевречета и чипс.

— Не, за Бога!

— Защо, какъв е проблемът?

— Нали видях гостите! Всичките са с бради, с дълги коси и приличат на скитници! С гривни и мъниста… приличат на комунисти! Как изобщо можеш да търпиш такива хора?

— Не ги търпя, госпожо О’Кийф. Само пием бира и си говорим. Това не означава, че сме приятели.

— Внимавай. Такива хора ще ти откраднат и водопроводните тръби, ако не ги наглеждаш.

После тя затвори вратата.

Лидия закъсня. После влезе като кинозвезда. Първо забелязах голямата й каубойска шапка, на която беше закичила лилаво перо. Не дойде при мен, а седна направо при младия продавач от една книжарница и се впусна в задълбочен разговор с него. Аз започнах да пия по-сериозно и изгубих част от чара си. Момчето от книжарницата всъщност беше окей и се опитваше да пише. Казваше се Ранди Евънс, но беше задълбал в Кафка и по тази причина не можеше да се изразява ясно в писмен вид. Бяхме публикували работите му в The Laxative Approach , за да не го обидим и за да можем да се разпространяваме в книжарницата му.

Аз си пиех бирата и се мотаех напред-назад. Накрая излязох отзад на верандата, седнах на прага и загледах как един голям черен котарак се опитваше да влезе в кофата за боклук. Отидох към него, но когато го доближих, той скочи от кофата. Застана на два-три метра от мен, като ме наблюдаваше. Аз махнах капака от кофата. Вонята беше ужасна. Веднага повърнах вътре. Изпуснах капака на асфалта. Котаракът скочи на ръба на кофата и се задържа. Поколеба се, облян в лунна светлина. После се метна вътре.