Катрин Миле: Сексуалният живот на Катрин М.

Откакто книгата се появи на бял свят, почти всеки ден отговарям на въпроси на журналисти от най-различни националности. Излизам напълно изтощена от тези интервюта. Така е и с ужасно уморителните фотосеанси, когато фотографите предшестват, съпътстват или следват журналистите. (Към това трябва да прибавим и усилията, които полагам, за да отговоря на всички писма, както и това, че ми се налага, особено в дните, след като съм участвала в телевизионни предавания, да позволявам на непознати да ме заговарят на улицата или в метрото, наистина любезно, но изпълнени с любопитство, и дори да изслушвам неуместни изповеди). В един пасаж в книгата си разказвам, че ми се е случвало да отивам на местата за сексуални срещи със същото дълбоко безпокойство, каквото изпитвам и преди началото на всяка пресконференция, когато усещам как думите, свързващи ме с аудиторията, ме повличат и предчувствам пълното изтощение — същото, както след безрезервно отдаване на собственото ми тяло. Това, което изпитвам, откакто медиите системно и професионално разкъсват собствената ми личност, стигайки до най-малките подробности, е от същото естество. В случая съм също толкова всеотдайна и моето крайно изтощение е резултат не толкова на вампиризма на околните, които биха искали да отнемат жизнените ми сокове, а тъкмо напротив — на усилието ми отново и отново да се самоизграждам напълно искрено пред техния вперен в мен поглед. Все едно да вливам нови сили на Катрин М., както и на Катрин Миле, без да изменя нито веднъж на себе си. Допускам, че тази пластичност без никакво съмнение е характерна за устройството на моето либидо…

Дълго време бях завладяна от героите на Бернанос и мечтаех да постигна в живота си тяхното умение да се раздавам, като същевременно осъзнавах, че множество негови персонажи попадат много по-лесно под властта на злото, вместо да правят добрини, и че светците му се провалят, опитвайки се да сътворят чудо. Поне бих могла да отговоря на онези, които ми задават въпроси, надявайки се да изтръгнат някаква тайна за секса, с почти същите думи като Шантал от романа „Радостта“: „Така им внушавам известно страхопочитание. Изглежда се справям добре, а повече не ми и трябва… Наистина не мисля, че съм излъгала някого; бедата е, че без да искам, им създавам илюзии… Вие си мислите сигурно, че знам много повече, отколкото изглежда… Само че не е така…“

Изпитвам безкрайна благодарност към Шантал Тома, че веднага след излизането на книгата написа за Катрин М. следното: „Привлича я по-скоро всепозволеността, а не погазването на нормите.“ За мен не беше особена изненада, че авторите на отрицателните критики за моята книга са хора, за които има основание да се мисли, че самите те имат относително разкрепостено сексуално поведение. Сигурно им доставя удоволствие да прекрачват нормите и именно затова изпитват нужда да поддържат табута, особено в областта на словото, за да продължат да изпитват потайна наслада. Тъй като никога не съм смятала, че сексът притежава някаква сакрална стойност, не съм чувствала и необходимост да го затворя като в скиния, както в крайна сметка правят тези, които ме обвиняват, че съм свалила от него всяка тайнственост.

За успеха на книгата говори един факт — моята „всепозволеност“ има нещо общо с чувството на свобода на огромния брой хора, които без никакво притеснение влизат в някоя книжарница да си купят „Сексуалният живот…“, а след това обсъждат книгата помежду си и т.н. Поемайки риска да раздразня още повече онези, които твърдят, че умело заимствам от маркиз дьо Сад, ще добавя, че срещам майки, които споделят с мен, че са обсъждали книгата с дъщерите си.

В текста съм си позволила удоволствието да си представя едно толкова толерантно общество, че пътуващите в едно и също купе във влака, които не се познават помежду си, си разменят без никакво притеснение порнографски списания. На друго място описвам следната въображаема сцена: любовен акт в чакалнята на една гара, който не смущава никой от присъстващите. Как да не доловим в бързото разпространение на книгата и свързаните с нея коментари това, което в рамките на възможното предполага постигането на пълна хармония в човешките взаимоотношения, хармония, която би могла да се осъществи чрез свободно признаване на сексуалното желание и толерантност към него. За това говорят някои страници в моята книга, представяйки една очевидно утопична картина, плод на фантазията. Как да не ликуваш при такова видение?