Катрин Миле - Сексуалният живот на Катрин М.

Понякога ми казват: „Проявили сте смелост“. Аз имах точно толкова смелост, колкото е нужна за всяка задача, която изисква време, постоянство и честност. Но знам, че под тази фраза се подразбира по-скоро — „смелост по отношение на гледната точка на останалите, на общественото мнение и т.н.“ Само че аз никога не съм давала пет пари за това мнение. Аз, която в стремежа си към удоволствието изпитвам толкова голяма необходимост да разбера каква е представата на другия за мен, когато се занимавам с изследвания от интелектуално естество, съм в състояние да вървя напред като бронирана машина. Убедена съм, че качеството на вече свършената работа съпоставя значението на нейния автор и онази смесица от образи — въображаеми или отразяващи действителността, с които той обрисува себе си или които другите си създават. Върховната инстанция е текстът, а не каквато и да било друга инстанция от социално естество. Някои може да приемат с насмешка моя нарцисизъм, но това е без значение, щом той ми е помогнал да създам една книга. Може също, както вече се е случвало и преди, да ме хулят, наричайки ме „уличница“, „нимфоманка“ или „обезумяла девственица“, но всичко това ще потъне в забрава, защото го няма в книгата ми. Наистина, човек се чувства много по-свободен да използва тялото си и да го излага на показ, когато не принадлежи към някоя професионална гилдия или властова структура и когато не го спъва никаква йерархична или административна зависимост. Като съумяхме да запазим финансовата самостоятелност на „Ар прес“, ние всъщност си гарантирахме не само свободата на словото, но и всеки запази своята лична свобода. Но общественият натиск може да бъде упражняван и чрез семейството или брака. Навярно вече сте разбрали, че ние двамата с Жак успяхме да се изплъзнем и от тази опасност. Трябваше все пак да се освободим от известна монотонност, присъща на живота на любовната двойка, за да мога да напиша тази книга, живеейки заедно с Жак, а и той да може да я прочете.

Сексуалният живот на Катрин М. е преди всичко изповед или, казано с други думи, една книга, чиято цел е да се установи истината, естествено — истината за едно отделно същество. Докато работех над текста, непрекъснато си спомнях прочутата дефиниция на Сезан: „Дължа ви истината в живописта и ще ви я разкрия“. Сезан пише тази фраза в същото писмо до Емил Бернар, в което обяснява: „трябва да развием убеждението — независимо от нашия темперамент или от силата на нашите възможности пред природата — че сме длъжни да пресъздадем образа на вижданото от нас, изтривайки от паметта си всичко, сътворено преди това.“ Аз перифразирам така: „Дявол да го вземе, си казва Сезан, всичките тези класици, Пусен и останалите са ни дали изумителни уроци, но е напълно възможно като всички ревниви към занаята си майстори все пак да са скрили от нас на какво се крепи светът“. Самият Сезан дълбае чак до самата кост и от дълбините на своята разорана целина, без изобщо да се опитва да играе ролята на онези майстори, чиято власт се крепи върху съхранената тайна, си поставя за цел да предаде на останалите своите открития.

Аз съм изтрила от паметта си всичко, появило се преди моята книга. Дьони Рош ме накара да прочета „My secret Life“ („Моят таен живот“) с убеждението че и аз, подобно на анонимния англичанин, трябва да се придържам към фактологията. Бях съгласна с него, но много скоро си дадох сметка, че освен фактите, свързани с реалността, съществуват и факти, родени от въображението, както и обвързани с тях фантазми и че описанието трябва да обхваща също и изображенията на вътрешното състояние на тялото, които намират израз в усещанията. Отдалечих се от предлагания модел и вместо да излагам отделните епизоди в тяхната последователност, възприех тематичната структура, за която вече говорих. Много по-голямо влияние ми оказа едно друго произведение. Докато пишех книгата, четях Мелвил. Един ден почувствах, че начинът, по който той излага сюжета, е много подходящ за мен и някак неусетно съм възприела неговия ритъм. Често пъти, преди да въведе основната тема, Мелвил започва главите с общи разсъждения, нещо като азбучни истини, сентенции, широкообхватни метафори. „Както лозата пуска реса, както гроздовите чепки постепенно се обагрят в алено, покривайки зидовете под дулата на Еренбрайтщайн, така и най-нежните радости на живота покълват дори и в зиналата паст на гибелта…“ Той прави това описание, заемащо цяла една страница, за да може в края ѝ да покаже един баща, умиращ пред погледа на своя син, който в своето предсмъртно бълнуване изрича името на незаконната си дъщеря. Ето и друго начало на една глава от „Пиер или двойствеността“: „Нека бъде благословена светлата памет на онзи, който пръв е изрекъл, че мракът е най-дълбок, преди да се разсъмне“ или още: „Ако те повлече водовъртежът на Малстрьом, ще трябва и ти да се мяташ заедно с побеснелите му води.“ Много харесвам този леко ироничен начин на изказ, който създава впечатлението, че героят се изтръгва мъчително от океана споделени мисли, все едно го виждаш най-напред от много далеч — чак от другия бряг на всичко онова, което хората обикновено говорят или мислят. За съжаление нямам таланта на Мелвил, но имам навика да въвеждам в някои от темите, използвайки изрази, които изглеждат твърде далеч от тях. Много често използвам и неопределителното местоимение „някои“, последвано от общи разсъждения или пък, преди да направя някое отклонение (свързано, например, с критични бележки за живописта), коментирам шаблонни изрази, и накрая — използвам и „слуховете“, които се носят за мен. Това е един от най-ефикасните подходи, който дава възможност за известна дистанцираност. В книгата разказвам една специфична история, но това съвсем не означава, че тя няма нищо общо с общественото пространство. Тази структура има своя аналогия в съдържанието на книгата, например вечерите в Булонския лес, когато, застанала в центъра на една група, аз си представях, че съм свързана с огромно множество от хора — анонимни сенки, и аз самата една сянка сред тях. Впрочем напълно е възможно някоя друга литературна реминисценция да е повлияла на избора ми на заглавие за първата глава на книгата. Измежду множеството прочетени фрази, които се запечатват незаличимо в паметта, дори много по-силно и от стиховете, научени в училище, нося в съзнанието си и казаната от Босюе: „Не съм изпратен, за да бъда част от множеството“. Сега препрочитам цялата Проповед за смъртта . „Не нишката на нашия живот ни спасява от забравата на небитието“, пише Босюе, а нещо друго: „Сред цялата тази материя и през тъмата на нашите познания, ако съумеем да се вглъбим в себе си, точно там ще открием онова начало, неподвластно на никаква разруха, чиято сила несъмнено говори за неговия небесен произход.“ Бих могла да кажа, че, вглъбявайки се в себе си, аз открих не началото, което има божествен произход, а една книга (нещо, също толкова неподвластно на разрухата).