Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

– Добре ли си изкарваш? – пита тя и аз кимам. – Всички те харесват.

Не мога да си представя защо. Не съм казал нищо интересно. Не мисля, че дори има какво интересно да се каже за мен, освен това, което не казвам на никого.

– Може би всички ме харесват, защото всички харесват теб – казвам натъртено.

Очаквам тя да се засмее иронично или да отбележи ласкателството, но тя не го прави. Вместо това просто кима безмълвно, в смисъл че сигурно съм прав. Тя е умна и е наясно със себе си. Чудя се как е ходила с идиот като Майк. Майк от армията на троянците.

Мисълта за армията ме кара да се сетя за Томас Сабин. Очаквах да го видя тук, да се мръщи до някое дърво и да следи всяко мое движение като влюбен ученик, но не го виждам. След всички кухи разговори, които проведох тази вечер, той започва малко да ми липсва.

– Щеше да ми разказваш за призраци – казвам.

Кармел премигва и се усмихва.

– Щях.

Тя прочиства гърло и започва да разказва, доколкото може, като излага техническите подробности от партито миналата година: кой е бил там, какво са правили, кой с кого бил дошъл. Предполагам, иска да придобия пълна и реалистична картина. Сигурно някои хора имат нужда от това. Аз лично предпочитам да запълвам сам празните места и да си доизмислям. Сигурно така историите ми стават по-интересни, отколкото наистина са.

Най-накрая тя стига до мрачната част – мрак, изпълнен с пияни и неконтролируеми тийнейджъри, и чувам преразказ от трета ръка на страшните истории, които са се разказвали в тази нощ. За плувци и катерачи, които са загинали на водопадите Троубридж, където е било партито онази година. Как те искали да направят така, че да претърпиш същата злополука като тях, и как не един човек е ставал жертва на невидима ръка, която го бута от ръба на скалата или го дърпа надолу по течението на реката. Тази част от историята ме кара да наостря уши. От моя опит с призраци това звучи доста вероятно. Като цяло духовете искат да причинят на други същата злина, която е сполетяла тях самите. Вижте Стопаджията например.

– И тогава Тони Гибни и Сузана Норман се спуснаха с писъци по едно от дървените мостчета и се разкрещяха, че някой ги нападнал, докато се натискали.

Кармел клати глава.

– Беше станало доста късно и много от нас се поизплашиха, затова се качихме на колите и си тръгнахме. Аз се возех с Майк и Чейс, Уил караше и като излизахме от парка, нещо скочи пред нас. Още не знам откъде се появи, дали е тичало по хълма, или е скочило от някое дърво. Изглеждаше като голяма рунтава пума, или нещо такова. Уил наби спирачки и нещото просто си стоеше там за секунда. Помислих, че ще скочи на капака, и се заклевам, щях да се разпищя. Но вместо това то оголи зъби и изсъска и после...

– И после? – окуражавам я, защото знам, че това се очаква от мен.

– И после се отдръпна от светлината на фаровете, изправи се на два крака и тръгна навътре в гората.

Започвам да се смея и тя ме удря по ръката.

– Не го разказах добре – казва тя и се мъчи да не се смее. – На Майк му се получава повече.

– Да, сигурно го разкрасява с много псувни и ръкомахане.

– Кармел.

Обръщам се и ето го пак Майк, с Чейс и Уил от двете му страни, който изплюва името на Кармел от устата си като топка лепкава паяжина. Странно е как само звукът от нечие име може да бъде използван със същата цел, с която жигосват добитък.

– Какво е толкова смешно? – пита Чейс.

Загася цигарата си в парапета и прибира фаса в раницата си. Струва ми се леко гнусно, но също така съм впечатлен от екокултурата му.

– Нищо – отговарям аз. – В последните двадесет минути Кармел ми разказваше как сте срещнали Голямата стъпка миналата година.

Майк се усмихва. Нещо е различно. Нещо не е както трябва и не мисля, че е само от това, че са пили.

– Шибаната история си е чистата истина – казва той.

Осъзнавам, че различното е, че той се държи приятелски с мен. Гледа към мен, а не към Кармел. Нито за секунда не бих помислил, че е искрен. Явно пробва друга тактика. Иска нещо от мен, или още по-лошо – опитва се да ми скрои някой номер.

Слушам, докато Майк разказва същата история, само че с много повече жестикулации. Версиите са изненадващо сходни, но не знам дали това значи, че може да са верни, или че просто са разказвали историята много пъти. Като приключва с разказа си, Майк се поклаща леко на място и се взира в тъмнината.

– Значи си падаш по страшни истории, а? – пита Уил Розенбърг, за да запълни тишината.

– Обожавам ги.