Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

Дъвча ожесточено и се мъча да не се самонавивам. Тя се държи като майка, това е. И все пак, щом за толкова години не съм водил вкъщи никакви приятели, трябва досега да е разбрала.

Но не е сега моментът да мисля за това. Това са усложнения, които не ми трябват. Ще стане някой ден, сигурен съм. Или пък не. Защото не е редно да забърквам и някой друг, а не виждам как някога ще приключа с това. Винаги ще има мъртви, а мъртвите винаги ще убиват.

Кармел ме взима малко след девет. Изглежда страхотно, с розово потниче с тънки презрамки и къса пола цвят каки. Дългата ѝ руса коса пада свободно върху раменете. Трябва да се усмихна. Трябва да кажа нещо мило, но усещам, че се спирам. Думите на майка ми пречат на работата ми.

Кармел кара сребристо ауди на две-три години, което прегръща завоите, докато профучаваме покрай странни пътни знаци, които приличат на тениска на Чарли Браун5, и други, които предупреждават, че има опасност някой лос да се втурне пред колата. Здрачава се и светлината започва да оранжавее; влажността на въздуха е смазваща, а вятърът е като длан, която натиска лицето ми. Иска ми се да подам цялата си глава през прозореца като куче. Когато градът остава зад нас, ушите ми се наострят, ослушвам се за нея – за Анна – и се чудя дали усеща, че се отдалечавам.

Чувствам присъствието ѝ, омешано в калта на стотици други призраци, някои от тях скитащи и безвредни, други – обсебени от ярост. Не мога да си представя какво е да си мъртъв; идеята ми се струва странна. Дори след като съм срещал толкова много духове, смъртта си остава мистерия. Все още не съм съвсем наясно защо някои призраци остават на тази земя, а други не. Чудя се къде отиват тези, които си тръгват. Чудя се дали тези, които убивам, отиват на същото място.

Кармел ме разпитва за уроците тук и за предишното ми училище. Изтърсвам някакви неясни отговори. Гледката рязко се сменя със селски пейзаж и минаваме покрай градче, в което половината сгради са прогнили и порутени. Има паркирани коли в дворовете, проядени от години в ръжда. Напомня ми за други места, на които съм бил, и ми хрумва, че съм бил на твърде много места; че може би вече няма никога да видя нищо ново.

– Пиеш, нали? – пита ме Кармел.

– Да, ’що не.

Всъщност не пия, не точно. Така и нямах възможност да придобия този навик.

– Супер. Винаги се намира по някоя бутилка, но обикновено някой успява да докара и кег с бира в пикапа си.

Тя дава мигач и отбива от пътя към някакъв парк. Чувам заплашителния тътен на водопадите някъде зад дърветата. Стигнахме бързо; дори не обърнах внимание откъде минахме. Бях твърде зает да мисля за мъртвите, и по-специално за едно конкретно мъртво момиче, облечено в красива рокля, обагрена в червено от собствената ѝ кръв.

Парти като парти. Запознавам се с множество лица, които в следващите дни ще се опитвам да свържа с имена, и то безуспешно. Момичетата са развълнувани и се опитват да впечатлят останалите наоколо. Момчетата са се скупчили на групички и са оставили по-голямата част от мозъците си в колите. Някак си изпивам две бири; третата я ближа вече почти час. Общо взето скука.

„Ръбът на света“ не прилича на ръб на нищо, освен ако не го приемеш буквално. Събрали сме се отстрани на водопадите, върволици от хора, които зяпат как кафеникава вода се стича над черните скали. Честно казано, няма и толкова вода. Някой отбелязва, че лятото било сухо. И все пак проломът, който водата е издълбала през годините, е впечатляващ – пропаст от двете страни и извисяващо се скално образувание в средата на водопада, което бих искал да изкача, стига да имах по-подходящи обувки.

Искам да остана насаме с Кармел, но откакто пристигнахме, Майк Андовър ни прекъсва при всяка възможност и се опитва да ме изпепели с поглед толкова усърдно, че чак се чувствам леко хипнотизиран. И всеки път като се отървем от него, се появяват приятелките на Кармел, Натали и Кейти, които ме гледат с очакване. Дори не съм сигурен коя коя е – и двете са с черни коси и имат супер сходни черти, чак щипките им за коса са еднакви. Хващам се, че се усмихвам често и имам странния импулс да остроумнича. Слепоочията ми пулсират от напрежение. Всеки път като кажа нещо, те се захилват и се гледат една друга, сякаш взаимно си искат разрешение да се засмеят, и после пак ме поглеждат в очакване на следващия убийствен лаф. Боже, живите хора могат да бъдат толкова дразнещи.

Най-после някакво момиче на име Уенди започва да повръща през парапета и суматохата е достатъчна, за да хвана Кармел под ръка и да се разходим по дървените стълбички. Искам да преминем по мостчето чак от другата страна, но като стигаме средата и се заглеждаме надолу в пенещата се вода под нас, тя спира.