Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

Отварям раницата си и вадя камата, само колкото да проблесне острието. Старицата оголва зъби в беззвучно съскане. После тръгва назад и отстъпвайки бавно, потъва в земята, а ефектът е като някой, който слиза по ескалатор. Не усещам страх, само глуповат срам, че ми отне толкова време да разпозная, че е мъртва. Може би щеше да се опита да ме изплаши, ако беше достатъчно близо, но тя не е от типа духове-убийци. Ако бях някой обикновен човек, сигурно дори нямаше да я забележа. Но аз имам око за тези неща.

– Аз също.

Подскачам, като чувам гласа точно до рамото ми. Някакво момче стои до мен, кой знае откога е там. Има пършива черна коса и очила с черни рамки, слабо, дългуресто тяло, скрито под дрехи, които далеч не са по мярка. Имам смътен спомен, че съм го виждал в училище. Той кима към гробището.

– Страшничка е тая старица, а? – казва той. – Не се тревожи. Безвредна е, тук е през ден. А аз мога да чета мисли само когато хората яко са се замислили за нещо.

Той се усмихва с половин уста.

– Но ми се струва, че на теб често ти се случва яко да си замислен за нещо.

Чувам тупване и осъзнавам, че съм изпуснал нещо. Звукът е от камата, която се удря в дъното на раницата. Знам, че той е преследвачът ми, и чувствам облекчение, че съм бил прав. В същото време приемам факта, че има телепатични способности, за леко объркващ.

Срещал съм телепати и преди. Някои от приятелите на баща ми имат такива способности в различна степен. Той често казваше, че това може да е от полза. Аз основно го намирам за отблъскващо. Когато за пръв път се запознах с един негов приятел, Джаксън, когото сега доста харесвам, облепих вътрешността на бейзболната си шапка с алуминиево фолио. Какво? Бях на пет. Мислех, че върши работа. Но сега нямам под ръка нито шапка, нито фолио, затова се мъча да мисля слабо... каквото и да значи това.

– Ти кой си? – питам. – Защо ме следиш?

И тогава се сещам. Той е дал следата на Маргаритката. Някакво момче с телепатични способности, на което му се иска да види малко екшън. Защо му е иначе да ме следи? Как иначе ще знае кой съм? Той ме е чакал. Чакал ме е да се появя в училището, като някаква шантава змия в тревата.

– Искаш ли да хапнем нещо? Умирам от глад. Не те следя чак толкова отдавна. Колата ми е малко нагоре по улицата.

Той се обръща и тръгва, протърканите краища на крачолите на дънките му метат тротоара. Ходи като наритано куче, с наведена глава и ръце, натъпкани в джобовете. Не знам откъде е изкопал прашното си зелено яке, но предполагам, че е от някой магазин за неизползвани военни униформи.

– Ще ти обясня всичко, като стигнем – казва той през рамо. – Хайде, идвай.

Не знам защо тръгвам след него, но го правя.

Той кара Форд Темпо. Боята на колата е в около шест различни нюанса на сивото, а двигателят звучи като много ядосано хлапе, което се прави, че кара моторница във ваната. Води ме в някакъв суши бар, който отвън изглежда като страшна дупка, но вътре е поносимо.

Сервитьорката ни пита каква маса искаме: традиционна или обикновена. Оглеждам се и виждам няколко ниски маси с постелки и възглавници около тях.

– Обикновена – казвам, преди психарят с военното яке да се надъха.

Досега не съм ял кацнал на коленете си, и точно в момента не ми се иска да изглеждам толкова неловко, колкото се чувствам. Като му казвам, че никога не съм ял суши, той поръчва и за двама ни, с което никак не ми помага да се отърва от това чувство за дезориентация. Сякаш съм в плен на един от онези сънища, в които се гледаш отстрани как вършиш глупости и крещиш на себе си, че вършиш глупости, но сънното ти „аз“ продължава да прави каквото си знае.

Момчето през масата ми се хили идиотски.

– Видях те днес с Кармел Джоунс – казва той. – Не си губиш времето.

– Какво искаш? – питам.

– Само да помогна.

– Нямам нужда от помощ.

– Веднъж вече ти помогнах.

Той се навежда над храната, която пристига – две чинии с мистериозни кръгчета, в едната панирани, в другата покрити с малки оранжеви точици.

– Пробвай ги – казва той.

– Какво е това?

– Филаделфия рол.

Оглеждам чинията скептично.

– А оранжевото какво е?

– Хайвер от треска.

– Какво, по дяволите, е хайвер от треска?

– Яйцата на рибата.

– Не, мерси.

Толкова се радвам, че има „Макдоналдс“ през улицата. Рибешки яйца. И какъв е този, по дяволите?

– Аз съм Томас Сабин.

– Спри да правиш така.

– Извинявай – ухилва се той. – Просто при теб е толкова лесно. Знам, че е невъзпитано. Освен това наистина не мога да чета мисли постоянно.