Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

Той натъпква в устата си цяло руло от сурова риба, осеяно с рибешки яйца. Опитвам се да не дишам, докато той дъвче.

– Обаче наистина вече ти помогнах. Армията на троянците, сещаш ли се? Когато тия се появиха зад теб днес. Кой ти прати тази мисъл? Предупредих те да внимаваш с тях. Пак заповядай!

Троянската армия. Точно това си помислих, когато Майк и компания застанаха зад мен на обяд. Но сега като се сещам, не знам как ми хрумна това. Бях ги забелязал само с периферното си зрение. Армията на троянците. Това хлапе е навряло мисълта в главата ми толкова недоловимо, колкото бележка, закачена на видно място.

А сега ми обяснява колко е трудно да изпращаш такива сигнали, как му пламвала главата в началото, докато се е учил. Звучи сякаш се мисли за мой личен малък ангел-хранител, или нещо от сорта.

– И за какво да съм ти благодарен? – казвам ядно. – За остроумието ти? За това, че вкара личните си преценки в главата ми? Сега ще има да се чудя дали съм решил, че тези типове са скапаняци, защото наистина така мисля, или защото ти така мислиш.

– Повярвай ми, ще се съгласиш с мен. А и наистина не е добра идея да говориш с Кармел Джоунс. Или поне засега. Наскоро скъса с бичето Майк Андовър, май миналата седмица. А за него се знае, че има навика да блъска хора с колата си само защото ѝ хвърлят погледи, докато я вози.

Не ми харесва това хлапе. Самонадеян е. Но същевременно е искрен и добронамерен, което ме кара да омекна малко. Но ако и сега подслушва какво си мисля, ще му надупча гумите.

– Нямам нужда от твоята помощ – повтарям.

Ще ми се да не ми се налага да го гледам повече как яде. Но панираните хапки не изглеждат толкова зле и май миришат поносимо.

– Аз пък мисля, че имаш. Забелязал си, че съм по-различен. Ти дойде тук преди колко – седемнайсет дни?

Кимам сковано. Точно преди седемнайсет дни взехме отбивката за Тъндър Бей.

– Така си и мислех. През последните седемнайсет дни имам най-гадното главоболие в опита си на медиум досега. От тия, дето ти пулсират в главата и се загнездват зад лявото око. Кара всичко да ми мирише на сол. Чак сега като си говорим, малко започна да ми минава.

Той избърсва уста и изведнъж става сериозен.

– Трудно е за вярване, но трябва да ме чуеш. Получавам такива главоболия, само когато нещо наистина лошо е напът да се случи. А досега никога не е било толкова зле.

Облягам се назад и въздъхвам.

– И с какво точно мислиш, че ще ми помогнеш? За кого ме мислиш?

Разбира се, мисля, че знам отговорите на тези въпроси, но не пречи да проверя за всеки случай. А и се чувствам в напълно неизгодна позиция, хванат тотално неподготвен. Щеше да ми е по-добре, ако можех да спра с този дяволски вътрешен монолог. Може би просто трябва да казвам всичко на глас. Или да мисля само в картинки: коте, което си играе с кълбо прежда; продавач на хотдог на ъгъла на улицата; продавач на хотдог, който държи коте.

Томас избърсва крайчето на устата си със салфетка.

– Готино желязо имаш в чантата – казва той. – Старата г-жа Мърви Очи изглеждаше доста впечатлена.

Щраква с клечките и взима едно парче от панираното суши, после го натъпква в устата си. Докато дъвче, говори, а ми се ще да не е така.

– Бих казал, че си някакъв тип убиец на духове. И знам, че си тук за Анна.

Сигурно трябва да го питам какво още знае. Но не го правя. Не ми се говори повече с него. И без това вече знае твърде много за мен.

Шибаният Бристол-Маргаритката. Ще му скъсам главичката – да ме запрати тук, където ме дебне някакъв навлек-телепат, и дори да не ме предупреди.

Като гледам Томас Сабин сега, виждам наперена малка усмивчица на бледото му лице. Бута очилата нагоре по носа си с жест, който е толкова бърз и несъзнателен, че очевидно го прави често. Има толкова самоувереност в тези хитри сини очи; едва ли някой може да го убеди, че интуицията му на медиум греши. А и кой знае колко от мислите ми е успял да прочете вече.

Инстинктивно вдигам с два пръста едно кръгче панирана риба от чинията и го слагам в уста. Има някакъв сладко-пикантен сос. Изненадващо добро е, тежко и твърдо. Но продължавам да нямам намерение да докосвам това с рибешките яйца. Стига ми толкова. Ако не мога да го разубедя, ако не мога да го накарам да повярва, че не съм този, за когото ме мисли, тогава поне трябва да бутна наперения му задник от коня и да го пратя да си ходи дома.

Свивам вежди с объркано изражение.

– Коя Анна? – казвам.

Той премигва и започва да бръщолеви, като пръска слюнка. Облягам се на лакти и се навеждам напред.