Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

– Трябваше да си стоим на партито.

Никой не я слуша. Момчетата лочат бира и говорят ненужно високо, за да прикрият собствената си нервност. Промъквам се към къщата с внимателни стъпки, очите ми шарят от прозорец на прозорец, в търсене на движение, което не би трябвало да е там. Навеждам се, когато кутийка бира прелита над главата ми, тупва на алеята и отскача към верандата.

– Анна! Хей, Анна! Ела да си поиграем, мъртва кучко!

Майк се смее и Чейс му подхвърля още една бира. Макар че става все по-тъмно, виждам, че бузите му са зачервени от алкохола. Леко се клати, като върви. Поглеждам къщата и после тях. Колкото и да ми се иска да проуча още, ще трябва да спра. Не е редно така. Те са тук и се страхуват, затова ѝ се присмиват и се опитват да го обърнат на майтап. Ще ми се да смачкам някоя пълна кутия с бира в главите им. И да, осъзнавам лицемерието в това да искам да защитя достойнството на нещо, което смятам да убия.

Поглеждам покрай тях към Кармел, която пристъпва от крак на крак и разтрива раменете си заради хладния бриз, идващ от езерото. В сребристата светлина русата ѝ коса се спуска на тънки паяжини над лицето.

– Момчета, хайде да се махаме. Кармел започва да се изнервя, а и там няма нищо освен паяци и мишки.

Тръгвам да мина между тях, но Майк и Чейс ме хващат за ръцете. Забелязвам, че Уил се е върнал при Кармел и тихо ѝ обяснява нещо, наведен към нея, като сочи към спрялата кола. Тя клати глава и тръгва към нас, но той я задържа.

– Не бива да си тръгваме, без да сме погледнали вътре – казва Майк.

Двамата с Чейс ме завъртат и ме повеждат по алеята, застанали от двете ми страни като надзиратели, ескортиращи затворник.

– Хубаво – не споря, а може би трябва.

Защото истината е, че бих искал да огледам по-отблизо. Просто не ми се щеше те да са тук, като го правя. Помахвам към Кармел, за да ѝ покажа, че всичко е наред, и се отърсвам, за да ме пуснат.

Когато кракът ми стъпва на първата от плесенясалите дъски на верандата, почти усещам как къщата се свива, като че ли си поема въздух, след като не е била докосвана толкова дълго време. Изкачвам последните две стъпала и се изправям, сам, пред тъмната сива врата. Ще ми се да имах фенерче или свещ. Не мога да кажа какъв цвят е била къщата. Отдалече изглеждаше като да е била сива някога, сиви люспи, ронещи се по земята, но сега като я гледам отблизо, ми се струва гнила и като покрита с катран. Което е невъзможно. Никой не боядисва къщата си черна.

Високите прозорци от двете страни на вратата са покрити с мръсотия и прах. Отивам до левия и описвам с дланта си бърз кръг по стъклото. Вътре къщата е почти празна, с изключение на няколко мебели, разхвърляни тук-там. Има диван в средата на нещо, което някога сигурно е било всекидневна, покрит с бял чаршаф. Останките от полилей висят от тавана.

Въпреки тъмнината, виждам ясно стаите. Осветени са от сиви и сини сияния, които сякаш идват от нищото. Има нещо странно в светлината, което мозъкът ми отказва да възприеме първоначално, но после осъзнавам, че нищо не хвърля сянка.

Шепот ме кара да си спомня, че Майк и Чейс са тук. Тръгвам да се обръщам към тях, за да им кажа, че тук няма нищо, което не сме виждали преди, и хайде, ако обичат, да се връщаме на партито, но в отражението на прозореца виждам, че Майк държи парче от счупена дъска и се цели в черепа ми с ръце, вдигнати над главата си... и ми идва наум, че ще мине известно време, преди да мога да кажа каквото и да било.

Събуждам се сред миризма на прах и с усещането, че голямата част от главата ми лежи на парчета някъде зад мен. После премигвам. Всеки мой дъх вдига малки сиви облачета над старите и неравни дъски на пода. Завъртам се по гръб и установявам, че главата ми е цяла, но мозъкът ме боли толкова много, че отново се налага да затворя очи. Не знам къде съм. Не помня какво съм правил, преди да се озова тук. Единственото, което ме занимава, е, че мозъкът ми сякаш се е откачил и сега се плиска напред-назад в черепа. Една картинка се появява в главата ми: някакъв изрод-неандерталец замахва с дъска. Парченцата от пъзела започват да се подреждат на местата си. Премигвам пак в странната сива светлина.

Странната сива светлина. Очите ми се разширяват. Аз съм вътре в къщата.

Съзнанието ми се отръсква, както куче отръсква козината си от вода, и един милион въпроси излитат като капчици. Колко време съм бил в безсъзнание? В коя стая съм? Как да се измъкна? И, разбира се, най-важното: дали тези копеленца са ме зарязали тук?