Кендар Блейк - Анна в рокля от кръв

Анна е издърпала Майк през прозореца вътре в къщата. Той врещи като пленено животно, като се гърчи в хватката ѝ и се мъчи да не гледа лицето ѝ. Напъните му сякаш изобщо не я притесняват. Ръцете ѝ не трепват, като издялани от мрамор.

– Пусни ме – пищи той. – Пусни ме бе, беше само шега! Беше само шега!

Тя го оставя да стъпи на крака. Той кърви от рани по лицето и ръцете. Отстъпва една крачка назад. Анна оголва зъби. Чувам гласа си, сякаш идва от някъде другаде – казвам ѝ да спре или просто крещя, а Майк няма време дори да изпищи, когато тя да забива ръце в гръдния му кош, разкъсвайки кожа и мускули. Тя дръпва настрани, както се прави с плъзгаща се врата, която се затваря, и тялото на Майк Андовър се разкъсва на две. Двете части падат на колене, гърчещи се конвулсивно като части от насекомо.

Виковете на Чейс идват отдалеч. Някой пали колата. Влача се по пода по-далеч от кървавата маса, която допреди малко беше Майк, като се опитвам да не гледам към тази половина от тялото, която още е свързана с главата. Не искам да знам дали е още жив. Не искам да знам дали сега гледа как другата половина от тялото му се гърчи.

Анна гледа спокойно към трупа. Поглежда ме за един дълъг момент преди отново да върне вниманието си към Майк. Когато вратата се отваря с трясък, тя сякаш не забелязва и след секунда някой ме хваща отзад за раменете и ме дръпва, влачи ме вън от къщата, далеч от кръвта. Краката ми топуркат по стъпалата на верандата отпред. Този, който ме тегли, ме пуска твърде рязко. Пак си удрям главата и не виждам нищо повече.

Хей. Хей, пич, събуди се!

Познавам този глас. Не го харесвам. Повдигам клепачи и ето го и лицето му, надвесено над мен.

– Доста ни поизплаши. Май не трябваше да те оставяме да спиш толкова дълго. Сигурно трябваше да те закараме в болница, но не можахме да измислим какво да обясним.

– Добре съм, Томас.

Вдигам ръка и разтривам очи, събирам цялата си воля и се изправям в седнало положение, като знам, че светът около мен ще се разлюлее толкова силно, че сигурно ще повърна. Някак си успявам да преметна крака и да ги спусна на пода.

– Какво стана?

– Ти ми кажи.

Той пали цигара. Ще ми се да я загаси. С рошавата си коса и очилата изглежда като дванайсетгодишен, който е задигнал пакет цигари от чантата на майка си.

– Защо беше в къщата на Корлов?

– А ти защо пак ме следиш? – връщам въпроса, но приемам чашата вода, която ми подава.

– Правя, както ти казах – отговаря той. – Само че не си представях, че ще имаш нужда от толкова много помощ. Кой нормален човек влиза в шибаната ѝ къща!

Сините му очи ме гледат втренчено, сякаш съм някой новоизлюпен идиот.

– Ами, не е като да съм се разхождал вътре и да съм паднал.

– И аз така си помислих. Но не мога да повярвам, че са направили такова нещо, да те хвърлят в къщата и да те оставят да умреш.

Оглеждам се наоколо. Нямам представя колко е часът, но слънцето вече е изгряло и се намирам в нещо като антикварен магазин. Пълно е с твърде много предмети, но пък изглеждат приятни, не обичайните купчини боклуци, които виждаш в някои по-долнопробни места. И все пак, мирише на стари хора.

Седя на прашен стар диван в дъното на помещението, до възглавница, напоена със засъхналата ми кръв. Или поне се надявам, че е моята засъхнала кръв. Надявам се да не съм спал върху нечия чужда кръв, заразена с хепатит например.

Поглеждам Томас. Той изглежда бесен. Мрази армията на троянците; сто процента са го тормозили още от детската градина. Такова хилаво и непохватно хлапе като него, което твърди, че има свръхестествени способности и се мотае в прашни магазини за редки вещи – най-вероятно е бил любима мишена за техните шеги. Сигурно са му накисвали главата в тоалетната неведнъж. Но те са безобидни шегаджии, които се забавляват, като тормозят по-слабите. Не мисля, че наистина се опитаха да ме убият. Просто не приемаха Анна на сериозно. Не вярваха на историите. А сега един от тях е мъртъв.

– Ужас – казвам на глас.

Кой знае какво ще стане с Анна сега. Майк Андовър не е като онези скитници и бегълци. Той беше спортната звезда на училището, едно от популярните момчета, а и Чейс видя всичко. Само мога да се надявам, че е бил твърде изплашен, за да каже на ченгетата.

Не че ченгетата могат да спрат Анна, така или иначе. Ако влязат в къщата, просто ще има още трупове. А може и тя въобще да не се покаже пред тях. И освен това, Анна е моя. Образът ѝ изниква в съзнанието ми за секунда, бледа и надвиснала над мен, капеща кръв. Но контузеният ми мозък не може да издържи на тази картина.