Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Това е ужасно – казва Кармел.

Прегръща раменете си и се приближава до Томас, който също се накланя към нея, като изглежда достатъчно позеленял да е в тон с мъха наоколо.

– Сигурен ли си?

– Мисля, че да.

– Ужасно е. И единственото, което са направили, е да сложат тези смотани табели? Трябва да има… патрули или… лекари, или нещо.

– Представям си, че има патрули – казва Джестин. – Само че за да събират телата, а не за да предотвратяват самоубийствата.

– Какво значи „представяш си“? – питам. – Не ми казвай, че не си знаела откъде ще минем. Щом аз го знам от другата страна на земното кълбо, ти трябва да го знаеш като нещо в задния ти двор.

– Ами, разбира се, че бях чувала – казва тя. – От момичетата в училище и разни подобни. Но не мислех, че реално съществува. Беше като историята за гледачката, която вдига телефона и обажданията идват отвътре в къщата. Като Баба Яга.

Томас клати глава, но няма причина да не ѝ вярваме. Гората на самоубиеца не е нещо, за което полицията би искала да се говори публично. Повечето хора идват просто за да се самоубият.

– Не искам да минавам през нея – заявява Кармел. – Просто… не ми се струва редно. Трябва да заобиколим.

– Няма откъде да заобиколим – казва Джестин.

Но, разбира се, че трябва да има. Не може Гората на самоубиеца да граничи с нищото.

– Трябва да минем през нея. Ако се отклоним, може да се загубим, а ти беше права, като каза, че има километри и километри гора, в която може да умрем. Не ми харесва идеята да ставам още едно мъртво тяло в гората.

Последното изречение прави силно впечатление на Томас и Кармел и очите им започват да шарят по дърветата наоколо. Явно аз ще съм решаващият глас. Ако опитам да намеря друг път и да заобиколим, Джестин ще дойде с нас. И може би така трябва да направя. Но няма. Защото този призрак в хана не беше тестът, който орденът е планирал. Това е тестът. А и вече стигнахме дотук.

– Просто стойте близо един до друг – казвам аз и надеждата изчезва от изражението на Кармел. – Едва ли ще е нещо по-страшно от това да видим няколко трупа. Само бъдете нащрек.

Сменяме формацията, аз вървя напред, Джестин най-отзад, а Томас и Кармел по средата. Когато минаваме покрай втората табела, не мога да се отърся от чувството, че влизаме в черна дупка. Но това е чувство, с което вероятно трябва да свикна.

Десет напрегнати минути минават, преди да видим първото. Кармел ахва, но това е само купчина разпилени кости, ребра и част от ръка, покрита с мъх.

– Няма нищо – шепне Томас, докато аз не отмествам поглед, за да съм сигурен, че скелетът няма да се сглоби наново.

– Има нещо – шепне Кармел в отговор. – По-лошо е. Не знам защо, но е по-лошо.

Права е. Красотата на гората изчезва. Остават само нещастие и тишина. Изглежда невероятно, че някой би искал да прекара последните си часове тук, и се чудя дали гората ги примамва с фалшив ветрец и лъчи светлина, сложила маска на спокойствие, цяла система от корени и надвиснали клони като някакъв скапан хищен паяк.

– Скоро ще излезем – казва Джестин. – Едва ли ни остава повече от километър и половина. Просто трябва да се движим на североизток.

– Права е – казвам, прескачайки един дънер. – След още половин час ще сме излезли.

Още едно тяло се появява в периферното ми зрение, по-пресен труп, все още цял, дрехите още стоят. Виси от клоните на дърво. Виждам го само в профил и продължавам опитно да гледам напред, докато следя всяко движение, чакам счупеният врат да се завърти рязко в наша посока. Нищо. Подминаваме го и се оказва просто още едно мъртво тяло. Просто още една загубена душа.

Маршът ни продължава, гледаме стъпките ни да са тихи, а в същото време ни се иска да тичаме. В тези гори е пълно с трупове, един върху друг, някои на камари, други разхвърляни тук-там. Човек в костюм и вратовръзка лежи облегнат върху ствола на паднало дърво, неподвижен, устата му е широко отворена сякаш се прозява, а очните кухини са черни. Иска ми се да се протегна и да хвана Кармел за ръката. Трябва да измислим как да се държим един за друг, докато ходим.

– Я ми кажи пак защо си причиняваш всичко това – казва Джестин от края на колоната ни. – Гидиън ми разказа малко, а после и Томас ми каза още. Но ми кажи пак. Защо ти е всичко това, заради едно мъртво момиче?

– Това мъртво момиче ни спаси живота – отговарям.

– И аз така чух. Но това просто значи да палиш свещ и да кимаш благодарно от време на време. Не се очаква от теб да прекосиш океан и да ходиш през гора от мъртъвци само за да намериш път към оня свят и да я измъкнеш оттам. Тя го е направила нарочно, нали?