Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Ти луда ли си? – крещи Томас.

Вдигам ръка и му правя жест да не вдига толкова шум. Той стиска устни и облещва очи към мен.

– Направила си го нарочно? – питам Джестин.

– Мислех, че ще е добро упражнение – отговаря тя. – И, признавам си, бях любопитна. Учили са ме много как се използва камата, но, разбира се, не го бях виждала на живо.

– Следващия пък, като те гони любопитството, може да ти хрумне да споделиш със съквартирантката си – избухва Кармел.

Томас я целува по главата и я прегръща още по-силно.

Заглеждам се в трупа. Чудя се коя ли е била. Чудя се дали е била призрак, който би се наложило да убия при други обстоятелства. Джестин седи безстрастно в края на леглото. Ще ми се да я удуша, да ѝ крещя, докато ѝ се пръснат ушите, за това, че излага хората на опасност. Вместо това се навеждам да извадя камата си. Когато пръстите ми хващат дръжката, се поколебават, а стомахът ми леко се преобръща, когато трябва да я разклатя, за да издърпам острието покрай костта.

Ножът се измъква, обагрен с лилавееща кръв. Веднага щом изваждам цялото острие, раната започва да се разширява, кожата се топи на пластове, изкуствената материя на нощницата се разкъсва. Кожата изчезва и оголва кости, които почерняват, а после се превръщат в прах; цялото дезинтегриране на мускули, сухожилия, тъкан и коса се случва за по-малко от пет секунди.

– Никога повече не излагай приятелите ми на опасност – казвам.

Джестин ме гледа, без да трепне, непокорна, както обикновено. След няколко секунди кима и се извинява на Кармел. Но в тези няколко секунди усетих какво си мисли. Мислеше си колко лицемерно е от моя страна да ѝ кажа това.

Преместваме нещата на момичетата в нашата стая, но след това никой не може да заспи. Томас и Кармел просто седят заедно на леглото, гушнати, без да говорят много. Джестин се намества в леглото ми, а аз прекарвам последните часове преди изгрева до прозореца седнал на стол, гледам черното петно на езерото.

– Това хвърляне беше брилянтно – казва ми Джестин в някакъв момент, търсейки помирение, а аз издавам някакъв потвърждаващ звук, все още неготов да ѝ говоря.

Струва ми се, че тя пак би заспала, но се чувства твърде виновна, като вижда колко потресена е Кармел. Веднага щом става достатъчно светло, започваме да се стягаме.

– Вече платихме – казва Джестин, докато тъпче пижамата в раницата си. – Май само трябва да оставим ключовете на бара и можем да тръгваме.

– Сигурна ли си, че ще стигнем oрдена тази вечер? – пита Кармел, като се вглежда в огромните пространства от мъгла и дървета.

Там има много мрак и почти нищо друго и изглежда сякаш е безкрайно.

– Това е планът – отговаря Джестин и нарамваме багажа.

Слизаме по стълбите, като се опитваме да издаваме възможно най-малко шум. Но сигурно това е излишно, имайки предвид данданията, която предизвикахме в три през нощта. Очаквах всички лампи да светнат и съдържателят да затропа по вратата с бейзболна бухалка в ръка. Само дето в тая държава не играят бейзбол. Може би щеше да стиска бухалка за крикет или просто голяма тояга, не знам.

В дъното на стълбите се обръщам и протягам ръка за ключовете. Просто ще ги оставя близо до касовия апарат.

– Надявам се нищо не сте счупили през нощта.

Гласът идва толкова неочаквано, че Томас залита по последните няколко стъпала и се налага Кармел и Джестин да го хванат. Собственичката на ханчето е набита жена с тъмносива коса в джинсова риза. Зад бара е, гледа ни, докато подсушава чаши с бяла кърпа. Приближавам се и подавам ключовете.

– Не – казвам. – Нищо не сме счупили. Съжалявам, ако сме ви събудили. Нашата приятелка имаше кошмар и вдигнахме малко повече шум от необходимото.

– Малко шум – казва тя и повдига вежда.

Когато взима ключовете, на практика ги сграбчва от ръцете ми. Гласът ѝ е нисък, стържещ тътен; има тежък местен акцент, а клечката за зъби, която виси в единия ъгъл на устата ѝ, не прави по-лесни за разбиране думите ѝ.

– Трябва да ви взема двойно – казва тя. – Че ми създадохте допълнителна работа отсега нататък.

– Допълнителна работа? – питам.

– Всеки шотландски хан има нужда от духове – казва тя, като оставя една чаша и взима друга. – История за туристите. По няколко бавни стъпки в празните коридори през нощта.

Навежда се и ме поглежда.

– Явно ще трябва да го правя сама отсега нататък.

– Съжалявам – казвам и наистина е така.

Стискам зъби, за да потисна желанието си да се обърна и да изгледам Джестин, но знам, че няма да помогне. Тя просто ще мига невинно срещу мен, без да вижда, че нещо не е наред. Не ми харесва идеята да я следвам в непозната местност. Не и щом е толкова хитра, че да ме измами да наруша собствените си правила.