Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Какво, по дяволите, беше това? – пита Томас, като излизаме навън. – Как е разбрала тази от хана?

Никой не отговаря. Нямам представа. Това място е странно. Хората само те поглеждат и всичко им е ясно, свързани са с магиите, сякаш всички са далечни братовчеди на магьосника Мерлин. Собственичката на хана беше обикновена жена, но като говорех с нея, все едно говорех с хобит. Сега, като сме навън, дори в хладния въздух се усеща нещо необикновено, а тъмнината между дърветата изглежда твърде тъмна. Но няма какво да се прави, освен да следваме Джестин, а тя ни води по грубо асфалтиран път, където пълним бутилките си с вода от една чешма и после се отклоняваме по една пътека от камъчета и чакъл през гората.

Веднъж като тръгваме, и слънцето се издига и най-после се вижда над върховете на дърветата, нещата изглеждат малко по-добре. Изкачването не е стръмно, пътеката е добре отъпкана, а хълмовете не са високи. Разминаваме се с хора на групички, тръгнали обратно към езерото и после по-нататък. Всички изглеждат весели, нормални, калени планинари, екипирани в „РЕИ“ и шапки цвят каки. Птици и дребни бозайници се мяркат в храстите и в клоните, а Джестин ни обръща внимание за някои от по-цветните индивиди. До момента, в който спираме за обяд и вадим увити в найлонови пликове плодове и вафли, дори кожата на Кармел си е върнала обичайния цвят.

– Още няколко часа ще вървим по пътеката и после трябва да се отклоним и да влезем в гората.

– Какво имаш предвид? – питам.

– Трябва да се движим по пътеката около половин ден и тогава да видим знака – отговаря Джестин.

– Какъв знак?

Тя свива рамене. Останалите си разменяме погледи. Кармел пита дали има предвид ордена, но аз знам, че тя не знае какъв е знакът.

– Каза, че си била тук и преди – започвам аз и очите ѝ невинно се разширяват. – Каза, че знаеш пътя.

– Не съм казвала такова нещо. Ходила съм при ордена и преди, но не знам как точно се стига, особено пеша.

Тя захапва един мюсли бар. Звукът е като от трошене на кости.

Опитвам се да си спомня. Вярно, че не го е казвала. Гидиън каза, че тя знае пътя. Но сигурно е имал предвид, че ѝ е разказан, а не че го е минавала.

– Как може да си била там и да не знаеш къде е? Нали там си отгледана? – питам аз.

– Отгледана съм от родителите си – казва тя и ми хвърля поглед с повдигната вежда. – Ходила съм там от време на време. Но винаги с вързани очи.

С Томас се споглеждаме просто за да потвърдим колко шантаво ни звучи това.

– Такава е традицията – казва Джестин, като вижда погледите ни. – Нали разбирате, че не всеки от нас я нарушава.

Не е нужно да питам кого има предвид.

– Много оплеска нещата в хана, Джестин.

– Така ли? Тя беше мъртва и камата я прати по пътя – тя свива рамене. – Всъщност е съвсем просто.

– Не е просто – казвам. – Този призрак сигурно никога не е наранил живо същество в целия си задгробен живот.

– И какво от това. Мястото му не е тук. Мъртвото си е мъртво. И не ме гледай така, сякаш ми е промит мозъкът. Твоят морал не е единственият морал на света. Само защото е твой, това не го прави верният.

– Но не се ли чудиш къде ги отпраща камата? – пита Томас в опит да задържи разумния тон.

Защото аз съм готов да ѝ покажа среден пръст. Или да ѝ се изплезя.

– Камата ги праща там, където им е мястото – отговаря тя.

– Кой ти каза така? Орденът ли?

Погледите ни с Джестин се срещат. Тя ще мигне първа. Дори ако очните ми ябълки трябва напълно да изсъхнат.

– Чакайте малко – казва Кармел. – Да се върнем на предишната тема. Искате да кажете, че никой не знае къде точно отиваме?

Тя ни оглежда; празните ни изражения потвърждават подозренията ѝ.

– И идеята е да оставим отъпканата и поддържана пътека и да влезем в дивата гора?

– Ще има знак – казва спокойно Джестин.

– Какъв, като флагче или нещо такова? Освен ако няма пътека от флагчета през гората, това не ме успокоява особено.

Поглежда ме.

– Видя през прозореца на стаята тази сутрин. Тези дървета се простират на километри. А дори нямаме компас. Хора са умирали така.

Права е. Има такива смъртни случаи. И то по-често, отколкото ни се иска да мислим. Но Гидиън знае, че идваме. Ако не се появим по график, ще прати някой да ни търси. Освен това дълбоко в себе си знам, че не можем да се загубим. Като гледам Джестин, ми се струва, че и тя не вярва, че можем. Но как да обясня това на Кармел?

– Томас, ти бил ли си в бойскаутите? – питам, а той присвива очи. Разбира се, че не е бил. – Виж, ако искате, може просто да се върнете по пътеката обратно до хана.