Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– О, не.

– Какво? – питам, поглеждайки Томас.

Очите му са големи колкото пържени яйца зад стъклата на очилата. Гледа над рамото ми. Обръщам се. Трупът си е там, виси от дървото, долната челюст е увиснала, а кожата се свлича. Очите ми сканират картината, но нищо не помръдва. Трупът просто си виси. Само че – премигвам за секунда – е станал по-голям. Само дето не е станал по-голям. А се е приближил.

– Движи се – прошепва Кармел и сграбчва ръкава ми. – Не беше там преди. А беше там.

Тя сочи.

– Беше по-далеч, сигурна съм.

– Може и да не е – казва Джестин. – Може би очите ти въртят номера.

Да. Това е разумно обяснение, което ме кара да искам да се напикая в гащите и да побягна с писъци. Просто сме в тази гора твърде дълго, това е. Реалността започва да се изкривява.

Нещо се движи зад нас, шумоли през листата и чупи клонки. Завъртаме се инстинктивно; това е първият звук откъм дърветата, който чуваме, откакто влязохме измежду тях. Каквото и да го произвежда, не е достатъчно близо, за да го видим. Папратите около един голям ясен сякаш се поклащат, но не съм сигурен дали наистина е така, или само ми се струва.

– Обърнете се!

От вика на Томас ме стяга скалпът, докато се завъртам. Трупът се е преместил пак. Поне три дървета по-близо е и този път виси, обърнат към нас. Облещените, разложени очи ни гледат с нещо, което почти напомня интерес. Зад нас дърветата отново зашептяват, но не поглеждам. Знам какво ще стане. Следващия път, като се обърна, тези разширени очи ще бъдат на сантиметри от лицето ми.

– Застанете в кръг – казвам, контролирам гласа си, доколкото мога.

Времето ни е ограничено. Движението в дърветата около нас вече е навсякъде и не спира. Всички трупове, покрай които минахме, идват насам. Сигурно са ни следили през цялото време и не ми се мисли как са обръщали глави след нас, като сме ги подминавали.

– Дръжте си очите отворени – казвам им, когато усещам раменете им до моите. – Ще се движим, колкото бързо можем, но внимавайте. И не се спъвайте.

До лявото ми рамо усещам как Кармел се навежда и вдига от земята нещо, което сигурно е дебела пръчка.

– Добрата новина е, че не сме се движили в кръг. Скоро ще се измъкнем оттук.

– Направо страхотна новина – изджавква саркастично Кармел и въпреки всичко пускам една усмивка.

Винаги, като е изплашена, става много ядосана.

Тръгваме, движим се като един, леко колебливо в началото, но после по-бързо. Но не толкова бързо, че да изглежда, че бягаме. Тези неща ще си умрат от кеф да ни подгонят.

– Има още един – казва Томас, но аз не свалям поглед от облещения пич. – Мамка му, още един.

– И двама от моята страна – добавя Джестин. – Движат се твърде бързо, за да ги следя. Просто се появяват в периферното ми зрение.

В някакъв момент трябва да погледна напред и губя от поглед Джони с млечните очи. Надявам се някой друг да го следи, но когато виждам още три трупа, два, които висят от дървета, и един, облегнат върху далечен дънер, разбирам, че просто не разполагаме с достатъчно очи.

– Няма да стане така – казва Джестин.

– Колко е далече краят на гората? – пита Кармел. – Можем ли да тичаме?

– Ще ни гепят един по един. Не искам да тичам с гръб към тях – казва Томас.

Но е неизбежно да им обърнем гръб. Въпросът е как да постъпим. Дали аз да прокарвам пътя напред? Или да се движим заедно?

Триото мъртъвци пред мен ме зяпа с черни очни кухини. Безизразните им лица ме предизвикват. Никога не съм виждал трупове да изглеждат толкова нетърпеливи, като кучета, които чакат да им махнат каишките.

Кармел изпищява; чувам как замахва с пръчката и удря нещо, и един скелет се свлича на земята до нас. Кръгът се разкъсва и тя отстъпва назад. Удря го отново и счупва гръбнака му с тоягата си. Чак когато виждам трупа зад Томас и усещам влажната хватка на една мъртва ръка около гърлото си, осъзнавам грешката ни. Всички свалихме гарда. Всички се обърнахме.

Измъквам се от пръстите, които искат да ми извадят гръкляна, и замахвам с лакът на сляпо, за да го отблъсна. Камата е в ръката ми моментално; острието се забива в трупа зад мен и звучи сякаш той се разпада на парчета. Когато разсичам скелета, който Кармел събори, той се втечнява и попива в земята.

Двама са готови, остават още двадесет и пет. Като поглежам дърветата, виждам тела навсякъде. Не изглежда да се движат, не нападат; просто са там и всеки път, като отместим поглед, са все по-близо. Кармел не спира да ръмжи и да стене и замахва с пръчката към всичко, което се приближи. Чувам Джестин и Томас да шепнат заклинания на два различни езика, но нямам представа какво правят. Ножът ми се забива в черната дупка на една очна кухина и трупът се разпада на нещо, което прилича на гранули пръст.