Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Изглежда толкова стар – коментира Кармел. – От какво ли е направен?

Тя се ухилва самодоволно към мен.

– Може би от динозавърска кожа?

Аз се засмивам, но Томас прочиства гърло.

– Ритуалът е доста прост – казва той, – но също така е мощен. Не бива да се впускаме в него на майтап.

Той почиства пръстта от камата си, бърше я със спирт и на мен ми е ясно защо си прави труда. Оказа се прав, като каза, че ще ни е нужна кръв. И смята да използва камата, за да я вземе от мен.

– Но щом ти е интересно – продължава той, – мога да ти кажа, че Морфран подозира, че барабанът е направен от човешка кожа.

Кармел ахва.

– Не е от жертва на убийство или нещо такова – пояснява той. – Най-вероятно е от последния шаман на племето. Разбира се, не можем да сме сигурни, но Морфран каза, че най-добрите често са се правили така, а Рийка не би се занимавала с второкачествени продукти. Сигурно ѝ е семейно наследство.

Той говори разсеяно и не забелязва как Кармел преглъща и не може да свали очи от барабана. Знам какво си мисли. След последната информация сега изглежда съвсем различно отпреди няколко секунди. Срещу нас спокойно може да стои изсушен гръден кош на човек.

– Какво точно ще стане сега? – пита Кармел.

– Не знам – отговаря Томас. – Ако се получи, трябва да чуем гласа ѝ. В някой от текстовете, които прочетох, се споменава нещо за дим или мъгла. Може да има и вятър. Знам само, че със сигурност ще бъда в транс, докато всичко това се случва. Може и да не знам какво става. А ако нещо се обърка, няма да съм в състояние да го спра.

Дори под оскъдната светлина от лагерния фенер мога да видя как бузите на Кармел пребледняват.

– Ами, супер. А какво се очаква да направим ние, ако стане нещо?

– Да не се паникьосвате – усмихва се нервно Томас.

Подхвърля ѝ нещо, което блести. Когато поглеждаме, в ръцете ѝ е неговата запалка „Зипо“.

– Малко е трудно да се обясни. Барабанът е инструмент, с който да намерим път към другата страна. Морфран казва, че най-важното е да уцелиш ритъма, нещо като да настроиш радиото на точната честота. Веднъж като го намеря, трябва кръвта да ни преведе през портала. Кръвта на този, който търси. Кръвта на Кас. Ще трябва да го направиш така, че да капе по камата му, която ще сложим в центъра на кръга.

– Какво имаш предвид аз да го направя? – ахва Кармел.

– Ами, не може той да го направи, а аз ще съм в транс – казва Томас сякаш отговорът е очевиден.

– Ще се справиш – казвам на Кармел. – Само се сети как те изложих на срещата с Кайт. И ще ти е кеф да ме резнеш.

Тя не изглежда много уверена, но когато Томас ѝ подава камата, я взима.

– Кога? – пита тя.

Томас ѝ отвръща с крива усмивка.

– По-скоро се надявам сама да усетиш.

Усмивката му леко ме сдухва. За пръв път, откакто дойдохме тук, ми прилича на „нашия“ Томас. Обикновено, когато изпълнява заклинание, е много съсредоточен и сериозен и изведнъж ми се струва, че в момента няма представа какво точно прави.

– Опасно ли е? За теб имам предвид – питам го.

Той свива рамене и маха с ръка.

– Не се тревожи. Трябва да разберем какво става, нали? Преди да се наложи да те пратим в лудница. Хайде, да започваме. Кармел – казва той и я поглежда, – ако нещо се обърка, трябва да изгориш кръвта по камата на Кас. Просто вдигни камата и изгори кръвта от острието. Разбра ли ме?

– Защо трябва да съм аз? Не може ли Кас да го направи?

– По същата причина, заради която ти трябва да го порежеш. Защото технически ти не си част от ритуала. Не знам какво ще се случи с Кас или с мен, когато започне.

Кармел трепери, въпреки че не е чак толкова студено. На върха на езика ѝ е да се откаже, така че преди да има време да го направи, вадя камата от задния си джоб, махам ножницата и я поставям на земята.

– Камата е като морски фар, както каза Рийка – обяснява Томас. – Да се надяваме, че Анна ще го види, за да дойде при нас.

Той бърка в брезентовата си чанта и вади снопче ароматни пръчици, които протяга към Кармел, за да може тя да ги запали, след това ги духва, преди да ги забие в меката пръст около себе си. Изброявам седем. Ароматен дим се вдига на светлосиви спирали. Той поема дълбоко дъх.

– И още нещо – казва той, като взима барабана. – Не напускайте кръга, докато всичко не приключи.

Изражението му казва „няма страшно“, а на мен ми се иска да му кажа да внимава, но цялото ми лице е като парализирано. Дори да мигна си е приключение.

Той завърта китка и удря барабана; звукът е ритмичен, нисък и плътен. Звучи тежко, със силно ехо и въпреки че съм почти сигурен, че Томас няма музикално образование, всеки удар е точно на мястото си. Звучи като по партитура, дори когато сменя темпото и дължината на удара. Минава време. Колко точно – не знам. Може би половин минута, може би десет. Звукът от барабана притъпява сетивата ми. Въздухът е тежък от аромата на пръчиците и сякаш нещо се плиска в главата ми. Поглеждам Кармел. Тя мига на парцали, а няколко капчици пот са се появили на челото ѝ, но иначе изглежда съсредоточена.