– Говорил си с мъртвата леля на Томас? – казва тя, като спокойно отваря кутията с пица. – Аз пък говорих с Гидиън днес следобед.
– Какво ти става? Все едно ти предадох, че има промоция на обедното меню в ресторанта. Ако ти бях казал, че съм си убол пръста, сигурно щях да получа повече внимание.
– Той каза, че трябва да спреш да се занимаваш с това.
– Не мога да разбера какво им става на всички! – казвам. – Постоянно ми казвате да се откажа. Да забравя. Да продължа напред. Като че ли е толкова лесно. Сякаш мога просто да продължа да си я виждам от време на време. В смисъл стига бе! Кармел мисли, че съм за психиатър!
– Кас – казва тя. – Успокой се. Гидиън има своите причини. И мисля, че е прав. Усещам го, усещам, че нещо се случва.
– Но не знаеш какво, нали? Тоест знаеш, че е нещо лошо, но не знаеш точно какво? И смяташ, че трябва да оставя Анна и това, което я измъчва, и то заради какво? Заради женската ти интуиция?
– Хей – изръмжава тя, гласът ѝ е дълбок.
– Извинявай – смърцафърцвам аз.
– Не съм просто разтревожена майка, Тезеус Касио Лоууд. Аз съм вещица. Интуицията ми има тежест.
Челюстта ѝ изглежда по този особен начин, както когато предпочита да си изяде ръкава, вместо да каже каквото има наум.
– Знам какво искаш наистина – казва внимателно тя. – Не искаш просто да се увериш, че тя е добре. Искаш да я върнеш.
Свеждам поглед.
– И, бог ми е свидетел, Кас, част от мен иска това да беше възможно. Тя спаси живота ти и отмъсти за убийството на мъжа ми. Но не може да тръгнеш по този път.
– Защо не? – питам, гласът ми звучи изпълнен с горчивина.
– Защото има правила – отговаря тя, – които не бива да се нарушават.
Вдигам поглед и я зяпвам.
– Каза „не бива“, не „не може“.
– Кас…
Ако това продължи минута още, ще превъртя. Така че вдигам ръце и се качвам към стаята си, като отказвам да слушам какво ми дудне майка ми, докато ме следва по стълбите, а аз се давя от всичките милиони неща, които искам да изкрещя в лицата на всички тях. Май Томас е единственият, който проявява някакъв интерес да разберем какво се случва.
Анна ме чака в стаята ми. Главата ѝ се клати сякаш вратът ѝ е счупен; очите ѝ се извъртат към моите.
– Това ми идва в повече в момента – прошепвам аз, а тя ми отговаря нещо без звук.
Не се опитвам да чета по устните ѝ. Твърде много черна кръв тече от тях. Бавно тя се оттегля, а аз се опитвам да гледам в килима на пода, но не успявам, не съвсем, затова, когато тя се хвърля през прозореца ми, виждам как се вее бялата ѝ рокля, докато пада, и чувам сблъсъка на тялото ѝ със земята.
– Мамицата му мръсна – чувам гласа си, нещо средно между ръмжене и стенание.
Юмрукът ми се стоварва върху стената, върху гардероба; събарям лампата от нощното шкафче. Думите на майка ми звучат в ушите ми като чуруликане, сякаш ми казва да направя нещо толкова лесно. Говори ми все едно съм ученик, който си фантазира как геройски спасява момичето, качва я на коня си и двамата яздят към залеза. В какъв свят си мисли, че съм израснал?
– Най-вероятно ще е кръв – казва Томас с жален глас, което не се връзва с дяволитото вълнение в очите му. – Почти винаги е кръв.
– Така ли? Ми ако ще е повече от халба, казвай отсега да почвам да точа – отговарям и той се ухилва.
До шкафчето му сме, говорим за ритуала, който все още не му е напълно ясен. Но все пак е минал само ден и половина. Кръвта, за която говори, е проводникът, връзката с другата страна или пък цената в замяна. Не съм сигурен кое точно. От думите му ми се струва, че е и двете – и мостът, и таксата за преминаване на моста. Явно от другата страна е като път с винетка. Той е малко нервен, докато говорим, мисля, че защото усеща колко съм нетърпелив. Сигурно му е ясно и че не съм спал. Изглеждам потресаващо.
Томас изправя стойка, когато се приближава Кармел, която изглежда десет пъти по-добре от нас, както обикновено. Косата ѝ е на висок кок, който подскача оптимистично в метла от русо. Блясъкът на сребърните ѝ гривни ми бърка в очите.
– Здрасти, Томас – казва тя. – Здрасти, зомби Кас.
– Здрасти – казвам. – Разбра ли какво стана?
– Да, Томас ми каза. Страшничко, а?
Свивам рамене.
– Не беше толкова зле. Рийка е доста яка всъщност. Трябваше да дойдеш.
– Ами, може би щях, ако не бях изритана от клуба.
Тя свежда очи и Томас веднага започва да се извинява за Морфран, като настоява, че не му е било работа да се меси, а Кармел кима, като не вдига поглед от пода.
Нещо се случва зад дългите мигли на Кармел. Тя си мисли, че не я гледам или може би че съм твърде изтощен да забележа, но въпреки умората си аз виждам какво е и това кара дъхът ми да спре. Кармел се радва, че е изритана от клуба. Някъде измежду дълбането на руни и забождането за стената с вила всичко това ѝ е дошло в повече. Виждам го в очите ѝ: в начина, по който се спират със съжаление върху Томас, когато той не я гледа, и в начина, по който мигат с престорен интерес, докато ѝ разказва за ритуала. А през цялото време Томас просто продължава да се усмихва, напълно сляп за факта, че тя на практика вече си е тръгнала. Чувството е като че ли съм гледал последните десет минути от някой филм преди останалото.
Читать дальше