Кендар Блейк - Кралица на кошмара

Лицето на Анна трепва, струва ми се от предпазлива надежда. Малко е трудно да се каже, трудно е да прочетеш емоциите под тези черни вени.

– Наистина ли беше ти? – питам.

– Не съм се хвърляла – промълвява тя на себе си. – Бях хвърлена. Долу, върху камъните. Нещо ме дърпаше. Дърпаше ме в пещта, за да изгоря.

Тя се разтриса, може би от спомена; аз – също. Но трябва да я накарам да се концентрира.

– Това, което виждаме в момента, ти ли си?

Няма много време, но не знам какво да кажа. Тя изглежда толкова объркана. Тя ли е била наистина? Наистина ли е търсила помощта ми?

– Вие ме виждате? – пита тя.

Преди да мога да отговоря, мрачната богиня се разтапя. Черните вени потъват в бледата кожа, косата ѝ се успокоява и става кестенява, спуска се по раменете ѝ. Когато се подпира на колене, познатата бяла рокля шуми около краката ѝ. Осеяна е с черни петна. Събира пръсти в скута си, а тези очи, тези тъмни, свирепи очи все още се колебаят. Премигват от едното в другото.

– Аз не те виждам. Има само мрак.

Скръб изпълва думите ѝ и ги кара да звучат несигурно и глухо. Не знам какво да кажа. По кокалчетата на пръстите ѝ има пресни ранички, а ръцете ѝ са покрити със синини. Тънки белези се кръстосват по раменете ѝ. Не може да бъде.

– Защо не те виждам?

– Не знам – казвам бързо.

Дим се издига помежду ни и аз с облекчение отмествам поглед, премигвам. Усещам, че се задушавам.

– Това е просто прозорец, който Томас успя да отвори – казвам.

Не трябва да е така. Където и да е, не ѝ е мястото там. Белезите по ръцете ѝ. Синините…

– Какво се е случило с теб? Какви са тези белези?

Тя се поглежда леко изненадана, сякаш чак сега разбира, че са там.

– Знаех, че си в безопасност – казва меко тя. – След като минахме от другата страна. Знаех.

Тя се усмихва, но без чувство. Нямаме време за това. Преглъщам с мъка.

– Къде си?

Косата ѝ се спуска над бузите и тя се взира в нищото. Не знам дали изобщо вярва, че водим този разговор.

– В ада – прошепва тя, сякаш това е в реда на нещата. – Аз съм в ада.

Не! Не, не ѝ е там мястото. Не трябваше да отива там. Трябваше да почива в мир! Трябваше… спирам, защото какво знам аз, да му еба майката! Това не се решава от мен. Това е само нещо, което исках и се опитвах да вярвам.

– Викаш ме за помощ, нали? Затова ли ми показа всички тези неща?

Тя клати глава.

– Не. Не мислех, че ти виждаш. Не мислех, че е наистина. Просто си те представях. Беше ми по-лесно, ако можех да видя лицето ти.

Тя отново клати глава.

– Съжалявам. Не съм искала да ме виждаш.

По извивката на рамото ѝ има набраздена, зарастваща порезна рана. Мамка му, не трябва да е така. Не знам кой или какво решава, но сега аз ще взема шибаното решение. Не мога да търпя това повече.

– Анна, чуй ме! Ще те измъкна оттам. Ще намеря начин да те върна тук. Разбираш ли ме?

Главата ѝ се завърта вдясно и тя цялата замръзва и се напряга, като дивеч, който се крие от вълк. Инстинктивно аз също мълча и гледам бързото повдигане на гръдния ѝ кош. След няколко дълги секунди тя се отпуска.

– Трябва да вървиш – казва тя. – Ще ме открие тук. Ще те чуе.

– Кой? – питам. – Кой ще те открие?

– Той винаги ме намира – продължава тя, сякаш не ме е чула. – И после ме гори. И ме реже. И ме убива. Не мога да се боря с него тук. Не мога да спечеля.

Черните пипала на косата ѝ започват да изскачат под кафявите кичури. Гласът ѝ звучи далечно. Държи се само на косъм.

– Ти можеш да победиш всеки – прошепвам.

– Това е неговият свят. Неговите правила.

Тя говори на себе си, приклекнала е ниско. Кръв се просмуква в бялата материя. Косата ѝ потрепва и става черна.

Какво, по дяволите, си мислех, правейки това? Един милион пъти по-лошо е сега, като я виждам пред мен и все пак на един свят разстояние. Ръцете ми се свиват в юмруци, за да ме спрат да се протегна към нея. В дима помежду ни протичат сто хиляди волта ток. Не е достатъчно близо, за да я докосна. Това е само магия. Илюзия, възможна заради един барабан от човешка кожа и моята кръв по острието на камата. Някъде вдясно от мен Кармел казва нещо, но не мога да я чуя, нито да я видя през гъстия дим.

Земята се разтриса под тялото на Анна. Тя се подпира на ръце и се свива, когато нещо, недалеч от нея, надава вой. Звукът е нечовешки, ехти, отеквайки от милиони стени. Капчици пот пробождат настръхналата кожа на гърба ми, а краката ми се задвижват сами; страхът ѝ ме кара да скоча на крака.

– Анна, кажи ми как да те намеря. Знаеш ли?

Тя покрива ушите си с ръце, а главата ѝ се мята напред-назад. Прозорецът помежду ни изтънява или се разширява, не знам кое от двете; противен мирис на гнило и на мокри скали стига до носа ми. Прозорецът не може, не бива да се затвори. Ще го отворя широко, ще го откъсна от пантите. Нека изгоря. Не ме интересува. Когато тя се пожертва за нас, когато го завлече със себе си…