Кендар Блейк - Кралица на кошмара

Дишането на Томас е забавено и плитко. Звучи като част от ритъма. Пауза, удар. Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. После започва отначало, този път по-бързо и по-ниско. Димът от пръчиците потрепва. Нещо се случва. Той намира пътя.

– Кармел – прошепвам и протягам ръка над камата, която лежи в пръстта.

Тя хваща китката ми и долепя ножа на Томас до дланта ми.

– Кас – промълвява тя и клати глава.

– Давай, всичко е наред – казвам аз, а тя преглъща с мъка и хапе устна.

Острието се впива в месото на дланта ми, първо тъп натиск, а после кратко, парещо ужилване. По камата ми покапва кръв, размазва се по острието. Почти започва да цвърчи. А може би наистина цвърчи. Нещо се случва във въздуха; той се увива около нас като змия, а над ритъма на барабана в ушите си усещам свистенето на вятър, само дето няма никакъв вятър. Димът от пръчиците не трепти, а се издига право нагоре на спирали.

– Това очакваше ли се? – пита Кармел.

– Не се тревожи. Всичко е наред – отговарям, но нямам представа.

Каквото и да става, работи… макар и не съвсем. Случва се, но твърде бавно. Усещането в кръга е, че нещо иска да избяга от клетка. Въздухът е тежък и оскъден и ми се ще да имаше луна, за да не е такава скапана тъмница. Не трябваше да гасим лагерния фенер.

Кръвта все още капе от ръката ми по камата. Не знам колко е изтекла. Не може да съм загубил толкова много, но мозъкът ми не работи много добре. Едва виждам през дима, а нямам спомен откога е така, нито мога да си представя как толкова дим може да идва от седем миризливи пръчици. Кармел казва нещо, но не я чувам, въпреки че ми се струва, че крещи. Камата сякаш пулсира. Да я гледам покрита с моята кръв е странно, образът е почти изкривен. Моята кръв по камата. Моята кръв вътре в нея. Барабанът звучи, а дишането на Томас се носи по въздуха… а може би е моето дишане, ударите на моето сърце, блъскащи в ушите ми.

Гадене с дебели пръсти се набира по гърлото ми. Трябва да направя нещо, преди тотално да ме е завлякло или преди Кармел да се паникьоса и да напусне кръга. Ръката ми се стрелва към барабана и натиска опънатата кожа. Не знам защо. Просто някакъв странен импулс. Докосването оставя мокър червен отпечатък. За момент се очертава, ярък и дивашки. После потъва в повърхността на барабана, изчезва, сякаш никога не е бил там.

– Томас, приятелю, не знам колко още мога да издържа – прошепвам.

Едва различавам отблясъка на очилата му през дима. Той не ме чува.

Писък на момиче разцепва въздуха, див и брутален. И това не е Кармел. Звукът минава през тъпанчетата ми като сатър и още преди да видя първите кичури виеща се коса, знам, че Томас е успял. Намерил е ритъма на Анна.

Когато започвахме, се опитах да не го мисля много, да не си позволявам да имам очаквания. Оказва се, че не е имало нужда. Не бих могъл да си представя гледката, която сега е пред мен.

Анна избухва в кръга, сякаш барабанът на Томас я е издърпал от друго измерение. Тя разсича въздуха като свръхзвукова вълна и се блъска в някаква невидима повърхност на около метър над земята. Не тихото момиче, облечено в бяло, е призовал той, а богинята с черни изпъкнали вени, чудовищна и красива, пропита с кръв. Черна коса се носи зад нея като облак и ми се завива свят. Тя стои пред мен, от нея се стича чернилка и в момента не мога да си спомня какво или защо трябваше да кажа. Кръвта капе от роклята ѝ, но не пада в пръстта, защото тя не е наистина тук. Просто гледаме през отворен прозорец.

– Анна… – прошепвам.

За момент тя оголва зъби, а черните ѝ като моторно масло очи се разширяват. Но вместо да отговори, тя клати главата си и затваря очи. Юмруците ѝ блъскат по невидимата преграда.

– Анна – този път по-силно.

– Не, не си тук – казва тя, взирайки се надолу, и облекчение изпълва гърдите ми, а вътрешностите ми сякаш омекват и се отпускат.

Тя ме чува. Това е нещо.

– И ти не си тук – казвам.

Това да я виждам пред себе си. Въздействието. Не че съм забравил, но да я видя отново просто ме отвява. Приведена е, в защитна позиция, като съскаща котка.

– Ти си просто плод на въображението ми – отвръща.

Звучи като нещо, което аз бих казал, точно като мен. Поглеждам Томас, който поддържа ритъма на барабана, диша равномерно. Мокър пръстен опасва яката на ризата му; от усилието по лицето му се стичат струйки пот. Едва ли имаме много време.

– И аз така си помислих – казвам. – Първия път, когато се появи в къщата ми. Така се опитвах да се успокоя, когато ти влизаше в горящата пещ или се хвърляше през прозореца ми.