Уилям Блати - Легион

— Това е всичко. Последната ми дума.

Изведнъж Дайър изпусна чашата. Очите му се разфокусираха. Киндерман сграбчи чашата и я изправи, после взе салфетка и избърса разлятото кафе, преди то да потече в скута на Дайър.

— Отче Джо, какво става? — попита разтревожено Киндерман. Понечи да стане, но Дайър му махна с ръка. Като че ли поведението му отново се нормализира.

— Всичко е наред, всичко е наред — избъбри свещеникът.

— Да не си болен? Какво става?

Дайър извади цигара от пакета си. После поклати глава.

— Не, няма нищо. — Запали, изгаси клечката и я хвърли в пепелника. — Напоследък получавам тези пристъпи на замайване.

— Ходил ли си на лекар?

— Да, но той не откри нищо. Може да е всичко. Алергия. Вирус. — Дайър сви рамене. — Брат ми Еди ги получаваше в продължение на години. Неговото беше на емоционална основа. Както и да е, утре ще постъпя за няколко теста.

— Ще постъпиш ?

— В градската болница на Джорджтаун. Отец президентът настоява. У него се таи подозрение, че съм алергичен към изпитни работи, честно, и иска някакво научно потвърждение.

Будилникът в ръчния часовник на Киндерман започна да звъни. Той вдигна ръка и го погледна.

— Пет и половина — промърмори. Безизразният поглед примигна към Дайър. — Шаранът спи — обяви напевно Киндерман.

Дайър сведе лице в шепите си и се разсмя.

Звънна бийпърът на Киндерман. Той го извади от колана си и го изключи.

— Ще ме извиниш ли за момент, отче Джо? — Хриптеше докато ставаше от масата.

— Не ме оставяй със сметката — напомни му Дайър.

Детективът не отговори. Отиде до телефона, обади се в управлението и оттам вдигна Аткинс.

— Тук става нещо странно, лейтенант.

— О, така ли?

Аткинс изложи две нови развития на случая. Първата се отнасяше до абонатите по маршрута на Кинтри. Никой не се беше оплакал, че не е получил вестника си; всички бяха получили по един, даже онези, на които Кинтри бе трябвало да го занесе след спирката си край навеса за лодки в Потомак. Всички бяха получили по един след смъртта му.

Второто съобщение се отнасяше до старицата. Киндерман беше наредил да се направи рутинно сравнение на косата ѝ с кичурите от другата коса, намерени в здраво стиснатия юмрук на Кинтри.

Те съвпадаха.

Когато тя го видя през прозореца, той беше излязъл само преди няколко минути, но тя въздъхна от удоволствие и се затича. Втурна се през вратата с протегнати към него ръце, а усмихнатото ѝ младо лице излъчваше любов.

— Любов моя! — извика му радостно тя. И след миг слънцето беше в ръцете ѝ.

— Добро утро, док. Същото както обикновено?

Амфортас не чу. Умът му беше в сърцето.

— Същото както обикновено ли, док?

Той се опомни. Стоеше в тясно, малко магазинче за сандвичи и бакалски стоки на ъгъла след университета в Джорджтаун. Огледа се. Другите клиенти си бяха заминали. Чарли Прайс, старият бакалин зад щанда, изучаваше лицето му с мил поглед.

— Да, Чарли, същото — смотолеви разсеяно Амфортас. Гласът му беше мрачен и мек. Погледна и видя Люси, дъщерята на бакалина, която си почиваше в стола до прозореца на магазина. Учуди се как редът му е дошъл толкова бързо.

— Сандвич с шницел за доктора — промърмори Прайс. Бакалинът се наведе над витрините, където бяха струпани пресните сутрешни понички и кифлички, и извади зачервено хлебче, пълно с канела, стафиди и ядки. Изправи се и го уви във восъчна хартия, после го пъхна в плик и го сложи на щанда.

— И едно черно кафе. — Той се затътри към машината и към пластмасовите чаши.

Те караха колела около половината Бора Бора и той изведнъж препусна бързо напред и зави зад един остър завой, където знаеше, че тя не може да го види. Спря, скочи от колелото и бързо събра букет от живи червени макове, израснали диви край пътя в ярки ята като любовта на ангелите, събрали се пред Бога; и когато тя зави иззад ъгъла, той я чакаше, застанал на средата на пътя с пламналите цветя, протегнати към втренчения ѝ поглед. Тя спря изненадана и ги погледна изумена; и после сълзите започнаха да се стичат по лицето ѝ.

— Обичам те, Винсент!

— Пак ли работи цяла нощ в лабораторията, док?

Хартиеният плик беше сгънат и затворен отгоре. Амфортас вдигна поглед. Поръчката му бе готова и го чакаше на щанда.

— Не цяла нощ. Няколко часа.

Бакалинът огледа измъченото му лице, срещна кафявите му очи, тъмни като гората. Какво му казваха те? Нещо. Блещукаха с безмълвен, тайнствен вик. Нещо повече от скръб. Нещо друго .