Уилям Блати - Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

— Е, добре.

Крис взе дистанционното от нощното шкафче и включи телевизора.

— Нали звукът не е много силен?

— Добре е, мамо. Благодаря.

— И се опитайте да спите.

Крис остави дистанционното на леглото.

— Добре, мила. Гледай докато ти се доспи. Разбрахме ли се? После го изгаси.

Тя изключи лампата и излезе в коридора. Изкачи се по тясното стълбище към тавана, покрито със зелена пътека, пипнешком щракна лампата и влезе в недовършения таван. След няколко крачки спря и се озърна. Кашоните с вестникарски изрезки и кореспонденция бяха подредени грижливо на чамовия под. Не видя нищо друго. Освен капани за плъхове. Шест на брой. Заредени със стръв. Но мястото наистина изглеждаше безупречно. Дори въздухът ухаеше на свежо и чисто. Таванът не се отопляваше. Нямаше нито тръби, нито радиатори. Нямаше дупки в покрива.

— Няма нищо — раздаде се глас зад нея.

Крис подскочи от ужас.

— Боже мой! — ахна тя и рязко се завъртя, притиснала ръка към сърцето си. — Господи, Карл, друг път недей да правиш така!

Той стоеше на предпоследното стъпало.

— Много се извинявам. Но сама виждате, госпожо. Всичко е чисто.

Все още задъхана, Крис отвърна с изтънял глас:

— Благодаря за новината, Карл. Да, всичко е чисто. Благодаря. Страхотно.

— Госпожо, дали котка не е по-добре?

— По-добре за какво?

— Да хваща плъхове.

Без да чака отговор, Карл заслиза надолу и скоро изчезна от поглед. Крис дълго се взира в отворената врата. Питаше се дали Карл не е проявил лека непочтителност. Не можеше да прецени. Завъртя се отново, търсейки причината за тропането. Вдигна поглед към скосения покрив. Улицата беше засенчена от огромни дървета, обрасли с бръшлян. Клоните на една висока липа леко докосваха предната част на сградата. Дали все пак не бяха катерици? Да, най-вероятно. Или само клоните. Напоследък нощите бяха ветровити.

Дали котка не е по-добре?

Крис пак се завъртя към вратата. Много сме умни, нали, Карл? Изведнъж лицето й стана лукаво. Слезе в стаята на Ригън, взе нещо от пода, пак се качи на тавана и след малко се върна в своята спалня. Ригън спеше. Крис я отнесе в стаята й, после отиде да изключи телевизора, легна си и заспа.

Тази нощ в къщата бе особено тихо.

На закуска Крис небрежно подметна на Карл, че през нощта й се е причуло щракане на капан.

— Искаш ли да погледнеш? — предложи тя, като отпиваше от кафето и се преструваше на увлечена в страниците на „Уошингтън Поуст“.

Карл безмълвно тръгна към тавана на разузнаване. Когато се върна след няколко минути, Крис го пресрещна в коридора на горния етаж. Карл вървеше право напред с безизразна физиономия и държеше голям плюшен Мики Маус, чиято муцуна бе освободил от капана. Докато се разминаваха, Крис го чу да мърмори:

— На някого му е весело.

Крис влезе в спалнята си и докато се преобличаше за работа, тихичко промърмори:

— Да, може би котка е по-добре… много по-добре.

Когато се усмихваше, по цялото й лице трепваха весели бръчици.

Този ден снимките минаха като по вода. По някое време намина Шарън и през почивките двете свършиха доста неща в гримьорната: писмо до агента (обещаваше да си помисли за сценария); потвърждение на поканата за Белия дом; телеграма до Хауърд да не забрави да се обади за рождения ден на Ригън; питане до финансовия й съветник дали може да си позволи една година отпуск; и планове за приема на двайсет и трети април.

Рано привечер двете с Ригън отидоха на кино, а на следващия ден излязоха с ягуара на Крис да огледат забележителностите на Вашингтон. Капитолият. Мемориалът на Линкълн, Цъфналите вишни. Леко похапване. После отвъд реката към Арлингтънското мемориално гробище и Паметника на незнайния воин, където Ригън изведнъж стана сериозна, а на гроба на Джон Кенеди дори леко се натъжи. Тя дълго се взира във вечния огън, после хвана ръката на майка си и глухо попита:

— Мамо, защо хората трябва да умират?

Въпросът бодна Крис право в сърцето. О, Ригс, и ти ли? И ти ли? О, не! И все пак какво можеше да й каже? Лъжи? Не, не би си го позволила. Тя се вгледа в лицето на дъщеря си, която я гледаше отдолу нагоре със замъглени от сълзи очи. Дали бе прочела мислите й? Често се случваше.

— Скъпа, хората се уморяват — нежно отвърна тя.

— Защо Бог им позволява да се уморят?

Крис гледаше малката си дъщеря и мълчеше. Озадачена. Тревожна. Като атеистка тя никога не говореше за религия с Ригън. Мислеше, че не би било честно.