Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

— Той планира всичко, сър. Всичко.

— Бъди по-ясен.

— Няма да ми повярвате. Няма да ми повярвате и това ще бъде краят. Той ви слуша в момента, той е навсякъде. Стените не означават нищо за него. Не означават нищо за някой, който е мъртъв.

Мъртъв. Толкова кратка дума, а го остави без дъх.

— Той може да идва и да си тръгва — продължи Лейси — винаги, когато пожелае.

— Да не искаш да кажеш, че Хенеси е мъртъв? Внимавай, Лейси.

Момчето се поколеба; разбираше, че върви по силно изопнато въже и е на път да загуби своя защитник.

— Вие ми обещахте — каза внезапно с леден глас.

— Обещах ти, че никой няма да те нарани. Така е. Не го казах напразно. Но това не означава, че можеш да ми разправяш лъжи, Лейси.

— Какви лъжи, сър?

— Хенеси не е мъртъв.

— Мъртъв е. Всички го знаят. Обеси се. При прасетата.

Редман си бе имал работа с много опитни лъжци и смяташе, че е в състояние да разбере кога го лъжат. Познаваше всички издайнически признаци. Но момчето не проявяваше нито един от тях. То говореше истината. Редман го усещаше с костите си.

Истината, цялата истина и само истината.

Което не означаваше, че казаното от Лейси е вярно. Момчето просто му казваше това, което то смяташе за вярно. То вярваше, че Хенеси е починал. Това не доказваше нищо.

— Ако Хенеси е мъртъв…

— Мъртъв е, сър.

— Ако е мъртъв, как е възможно да бъде тук?

Лейси изгледа Редман без следа от лукавство.

— Не вярвате ли в духове, сър?

Отговорът беше толкова логичен, че смути бившия полицай. Хенеси е мъртъв и все пак е тук. Следователно е призрак.

— Не вярвате ли, сър?

Момчето не задаваше риторичен въпрос. То искаше, не, то държеше да получи смислен отговор на смисления си въпрос.

— Не, синко — каза Редман. — Не вярвам.

Момчето не изглеждаше обезпокоено от разликата във възгледите им.

— Ще видите — рече. — Ще видите.

Огромната безименна свиня в кочината на границата на имота беше гладна.

Тя усещаше хода на дните и с напредването им желанията й растяха. Знаеше, че времето на застоялата помия в коритото е отминало. Други апетити бяха заместили тези свински удоволствия.

Искаше храна с определена консистенция, с определени качества — като онази, която веднъж вече бе вкусила. Не държеше постоянно да бъде хранена с нея, а само когато я завладееше нуждата. Желанието й бе скромно — от време на време да опитва ръката, която я храни.

Свинята стоеше до вратата на своя затвор и чакаше ли, чакаше. Тъпчеше на място, сумтеше, а нетърпението й се превръщаше в сляп гняв. В съседната кочина кастрираните й синове усетиха страданието на майка си и на свой ред пощуряха. Те познаваха нрава й, знаеха, че е опасна. В крайна сметка тя бе изяла двама от братята им — живи, току-що родени, още влажни от собствената й утроба.

После през синьото було на здрача се разнесе тих шум — някой вървеше през копривата, — придружен от мърморенето на гласове.

Две момчета се приближаваха към кочината, а стъпките им бяха предпазливи и пълни с уважение. Свинята ги изнервяше и това бе разбираемо. За номерата й се разказваха безброй истории.

Не говореше ли, когато е ядосана, с онзи демоничен глас, който караше дебелата й свинска уста да се подчинява на нечий чужд език? Нима не се изправяше понякога на задните си крака, розова и царствена, и не караше да водят в сянката й най-малките момчета, за да сучат от нея, голи като прасенца? Не тропаше ли яростно по земята с копита, докато не нарежат донесената храна на мънички парченца, които да поднесат към пастта й с разтреперани пръсти? Правеше всичко това.

И по-лоши неща.

Тази вечер момчетата не й носеха онова, което искаше. И го знаеха. В чинията й не лежеше месото, което й се полагаше. Не беше сладкото бяло месце, което бе поискала с онзи променен глас; месото, което би могла да си вземе насила, ако пожелае. Тази вечер месото беше обикновен стар бекон, отмъкнат от кухните. Храната, за която тя наистина жадуваше, месото, което бе преследвано и докарвано до ужас, за да се напълнят мускулите с кръв, а сетне млатено за нейна наслада, както се начукват пържолите — това месо бе под специална защита. Щеше да мине известно време, докато легне под ножа.

Междувременно момчетата се надяваха, че свинята ще приеме извиненията и сълзите им и няма да ги погълне в яда си.

Когато стигнаха до стената на кочината, едното вече се бе изпуснало в гащите и тя го надуши. Тембърът на гласа й се промени, защото свинята се наслаждаваше на пикантната миризма на страха им. Ниското сумтене бе заменено от по-висок, по-възбуден тон: