Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

— Хенеси ли? — повтори Редман и внезапно се почувства като чужденец. — Кой е Хенеси?

Левъртал тъкмо палеше цигара. Ръцете й леко трепереха. Вчера не беше забелязал да треперят, но видяното не го изненада. Досега не беше срещал психиатър, който да няма лични проблеми.

— Момчето лъже — рече тя. — Хенеси вече не е с нас.

Малка пауза. Редман не я подкани да продължи, това само щеше да я изнерви.

— Лейси е умен — добави тя, като постави цигарата между безцветните си устни. — Знае как да се направи на интересен.

— А?

— Вие сте нов тук и иска да остави у вас впечатлението, че крие някаква тайна.

— Значи не е тайна?

— Хенеси? — Левъртал изсумтя. — Мили боже, не. Избяга от тук в началото на май. Двамата с Лейси… — Тя се поколеба, без да иска. — Двамата с Лейси ги свързваше нещо. Може би наркотици, така и не разбрахме. Дишане на лепило, взаимна мастурбация, един бог знае какво.

Явно темата й беше неприятна. Лицето й се беше стегнало от неприязън на дузина места.

— Как избяга Хенеси?

— Още не сме разбрали. Просто не се появи на една сутрешна проверка. Претърсихме най-щателно мястото. Просто беше изчезнал.

— Възможно ли е да се е върнал?

Искрен смях.

— Боже мой, не. Той мразеше това място. Освен това как би могъл да влезе?

— Все пак е излязъл по някакъв начин.

Левъртал се предаде с мърморене.

— Не беше кой знае колко умен, но беше хитър. Не се изненадах особено, когато изчезна. Няколко седмици преди бягството беше станал много затворен. Не успях да измъкна нищо от него, а преди това беше доста приказлив.

— А Лейси?

— Беше изцяло под негово влияние. Често се случва. По-малките момчета боготворят по-големите и по-опитните. Лейси е израснал в много неуравновесено семейство.

„Колко удобно“, помисли си Редман. Толкова удобно, че не повярва на нито една дума. Човешкото съзнание не е картини от изложба, номерирани, наредени според въздействието им и обозначени с надписи: „Хитро“, „Податливо на внушения“ и така нататък. Съзнанието е драсканици — разкривени, безформени графити, непредсказуеми и неограничени.

А малкият Лейси? Той беше надпис върху вода.

Уроците започнаха на следващия ден във време толкова задушно, че до единадесет часа работилницата бе заприличала на пещ. Момчетата реагираха бързо на прямото отношение на Редман. Видяха в него мъж, когото могат да уважават, дори и да харесват. Не очакваха любезности и не ги получиха. Спогодиха се лесно.

Редман откри, че персоналът е далеч по-необщителен от момчетата. Чудновата сбирщина. Никой от служителите не се държеше сърдечно. Рутинната работа в „Тетърдаун“ с унизителните й ритуали ги бе направила раздразнителни. Установи, че все по-често избягва да разговаря със своите колеги. Работилницата, която миришеше на прясно отрязано дърво и човешки тела, се превърна в негово светилище, в негов втори дом.

За пръв път чу за фермата на другия понеделник — спомена я едно от момчетата.

Никой не му бе казал, че на територията на Центъра има ферма, а и самата идея му се стори абсурдна.

— Не ходим често там — рече Крийли, един от най-лошите дърводелци, съществували някога. — Вони.

Всички се разсмяха.

— Добре, момчета, успокойте се.

Смехът утихна с няколко разменени шепнешком иронични забележки.

— Къде се намира тази ферма, Крийли?

— Не е истинска ферма, сър — каза Крийли, като дъвчеше езика си (беше му обичай). — Просто няколко бараки. И вонят, сър. Особено сега.

Той посочи през прозореца към пущинака зад игрището. Откакто Редман бе мярнал двора за пръв път от кабинета на Левъртал, плевелите бяха избуяли значително в потната жега. Крийли му сочеше една далечна тухлена стена, скрита зад преграда от шубраци.

— Виждате ли я, сър?

— Да, виждам я.

— Това е кочината, сър.

Нов задружен кикот.

— Какво толкова смешно има? — обърна се Редман към класа. Десетина момчета побързаха да се върнат към заниманията си със сведени глави.

— На ваше място не бих ходил там, сър. Миризмата е убийствена.

Крийли не беше преувеличил. Дори в сравнително хладния късен следобед миризмата, която се носеше от фермата, беше отвратителна. След като прекоси игрището и подмина допълнителните постройки, Редман просто трябваше да следва носа си. Сградите, които бе зърнал през прозореца на работилницата, се появиха пред очите му. Фермата се състоеше от няколко разнебитени бараки, сковани набързо от вълнообразна ламарина и изгнили дъски, кокошарник и кочина с тухлени стени. Както се изрази Крийли, не беше истинска ферма. Беше своеобразен малък „Дахау“, мръсен и запуснат. Изглежда, някой хранеше малобройните му затворници — кокошките, шестте гъски и прасетата, — но без да си прави труда да им чисти. Затова вонеше така отвратително. Прасетата, например, живееха върху ложе от собствените си изпражнения — купчини тор, спечени от слънцето и населени с хиляди мухи.