Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

— Знам, знам. Елате и чуйте присъдата си. Знам, знам.

Тя ги наблюдаваше през летвите на портата и очите й проблясваха като скъпоценни камъни в тъмнината — по-светли от нощта, защото бяха живи, по-ясни от нощта, защото горяха от желание.

Момчетата коленичиха до портата с наведени смирено глави, като държаха внимателно чинията, покрита с лекьосано парче муселин.

— Е? — попита тя. Гласът не можеше да бъде сбъркан. Излизаше от устата на свинята, но беше неговият глас.

По-голямото момче, чернокожо хлапе с цепнато небце, заговори тихо на блестящите очи, като полагаше усилие да скрие страха си.

— Не е това, което искаше. Съжаляваме.

Другото момче, което се чувстваше неудобно в осраните си панталони, също промърмори някакво извинение.

— Но ще го получиш. Наистина. Ще ти го доведем много скоро, при първа възможност.

— Защо не тази вечер? — попита свинята.

— Бдят над него.

— Новият учител. Господин Редман. — Свинята вече го знаеше. Тя помнеше срещата им през стената, начина, по който се бе втренчил в нея, сякаш наблюдаваше експонат в зоологическа градина. Значи това бе нейният враг, онзи старец. Тя щеше да го има. О, да.

Момчетата чуха обещанието й да си отмъсти и останаха доволни, че друг ще страда вместо тях.

— Дай й месото — каза чернокожото момче.

Другото хлапе се изправи и махна муселина. Беконът миришеше зле, но въпреки това свинята издаде влажни звуци на ентусиазъм. Може би им беше простила.

— Побързай. — Момчето взе първия резен с два пръста и й го предложи. Свинята наклони зурлата си на една страна и го захапа с жълтеникавите си зъби. Погълна го бързо. Вторият, третият, четвъртият и петият резен също.

Шестото, последно парче изяде заедно с тънките пръсти на момчето; отхапа ги толкова изискано и бързо, че то изкрещя чак след като бяха схрускани и погълнати. Хлапето дръпна ръка от стената на кочината и изгледа втрещено осакатените си пръсти. Реши, че пораженията са малки. Беше изгубило само върха на палеца и половината показалец. Раните кървяха обилно и кръвта се лееше по ризата и обувките му. Свинята изгрухтя и изсумтя, изглеждаше доволна.

Момчето изскимтя и побягна.

— Утре — рече свинята на останалия молител. — Не ми пробутвайте това старо свинско. Трябва да е бяло. Бяло и деликатно. — Каламбурът й се стори добър 13 13 На английски думата деликатно (lacy) се произнася като името на пострадалото на игрището момче (Лейси). — Б.пр. .

— Да — каза момчето, — да, разбира се.

— И без издънки — нареди свинята.

— Да.

— Или ще дойда сама за него. Чуваш ли?

— Да.

— Ще дойда сама за него, независимо къде е скрит. Ще го изям в леглото му, ако поискам. Ще изям стъпалата му, докато спи, после краката, топките, бедрата…

— Да, да.

— Искам го — рече свинята, като започна да рие сламата с копита. — Той е мой.

— Хенеси мъртъв? — повтори Левъртал, като продължи да пише един от безконечните си доклади, без изобщо да вдигне глава. — Поредната измислица. Детето казва, че е в Центъра, а в следващия момент твърди, че е мъртъв. Даже не се придържа към една и съща история.

Беше трудно да се оборят думите й, освен ако човек не приемеше с готовност теорията на Лейси за духа. Редман нямаше никакво намерение да спори с жената. Тази теория беше абсурдна. Нямаше такива глупости като духове; те бяха видими само с очите на страха. Но не беше изключено Хенеси да се е самоубил. Затова той продължи с разсъжденията си.

— Тогава как му е хрумнало на Лейси, че Хенеси е мъртъв? Смешно е да си измисля подобно нещо.

Тя благоволи да вдигне глава; лицето й бе затворено като охлюв, скрит в черупката си.

— Развинтеното въображение е нещо обичайно за това място. Само да чуете историите, които съм записала на лента — екзотичността на някои от тях ще ви смае.

— Тук имало ли е самоубийства?

— По мое време ли? — Левъртал се замисли за миг с изправен химикал. — Два опита. И двата, струва ми се, нямаха за цел да бъдат успешни. Просто вик за помощ.

— Единият от тях на Хенеси ли беше?

Тя поклати глава, като се усмихна презрително.

— Хенеси беше нестабилен в друго отношение. Той вярваше, че ще живее вечно. Това беше малката му мечта: Хенеси — свръхчовекът на Ницше. Изпитваше едва ли не презрение към обикновените хора. Имаше се за нещо повече от масата. Смяташе, че стои толкова високо над нас, обикновените смъртни, колкото над онази окаяна…

Редман знаеше, че тя възнамерява да каже свиня, но Левъртал млъкна, преди да произнесе думата.