Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

— Над онези окаяни животни във фермата — довърши тя и сведе отново очи към доклада.

— Хенеси посещаваше ли фермата?

— Не по-често от останалите момчета — излъга Левъртал. — Нито едно от тях не харесва задълженията си във фермата, но те са част от графика. Риенето на тор не е много приятно. Мога да потвърдя лично това. — Лъжата, която тя изрече, подтикна Редман да премълчи последното твърдение на Лейси: че Хенеси е умрял в кочината.

Той сви рамене и смени рязко темата.

— Лейси взема ли някакви лекарства?

— Успокоителни.

— Винаги ли давате успокоителни на момчетата, които са се били?

— Само на онези, които се опитват да избягат. Нямаме достатъчно персонал, за да държим непрекъснато под око такива като Лейси. Не разбирам защо сте толкова загрижен за него.

— Искам да ми вярва. Обещах му. Не искам да го разочаровам.

— Честно казано, застъпничеството ви звучи подозрително. Той е един от многото тук. Без специални проблеми и без особена надежда за изкупление.

— Изкупление? — Странна дума.

— Реабилитиране, наречете го както искате. Вижте какво, Редман, ще бъда откровена. Много хора имат чувството, че не се опитвате да ни съдействате.

— Нима?

— Всички смятаме — и мисля, че мога да включа в това число и Управителя, — че трябва да ни оставите да си вършим работата по начина, по който сме свикнали да я вършим. Научете какво се изисква от вас, преди да започнете…

— Да ви се бъркам.

Тя кимна.

— Тази дума не е по-лоша от коя да е друга. Създавате си врагове.

— Благодаря за предупреждението.

— Работата тук е достатъчно трудна и без врагове, повярвайте ми. — Левъртал го изгледа помирително, но Редман се престори, че не забелязва.

Можеше да живее с врагове, но не понасяше лъжци.

Стаята на Управителя беше заключена вече цяла седмица. Имаше най-различни версии къде е. Любимото обяснение на персонала беше, че е на среща с инвеститори, въпреки че секретарката не можеше да го потвърди. Някой каза на Редман, че в университета, на който Управителят бил ръководител, се провеждат семинари за проблемите на домовете за временно задържане на непълнолетни закононарушители. Май той участвал в някой от тях. Редман можел да остави съобщение, ако иска — Управителят щял да го получи.

Когато се върна в работилницата, откри, че там го чака Лейси. Беше почти седем и петнадесет; учебните часове бяха свършили отдавна.

— Какво правиш тук?

— Чакам, сър.

— Какво чакаш?

— Вас, сър. Исках да ви дам едно писмо, сър. За моята майка. Ще й го предадете ли?

— Защо не го изпратиш по установения начин? Дай го на секретарката, тя ще го препрати. Имате право на две писма седмично.

Лицето на Лейси посърна.

— Те ги четат, сър; искат да се уверят, че не си написал нещо, което не трябва. Ако си го направил, ги изгарят.

— И ти си написал нещо, което не трябва?

Момчето кимна.

— Какво?

— За Кевин. Разказах й всичко за Кевин и за онова, което се случи с него.

— Не съм сигурен, че си разбрал правилно какво е станало с Хенеси.

Момчето сви рамене.

— Вярно е, сър — каза тихо то, но беше очевидно, че вече не му пука дали ще убеди Редман. — Вярно е. Той е там, сър. В нея.

— В кого? Какви ги говориш?

Може би Левъртал беше права и Лейси говореше глупости, защото е уплашен. Търпението на Редман към момчето си имаше граници и вече бе на път да се изчерпи.

На вратата се почука и той видя, че през стъклото с метална мрежа го гледа пъпчив юноша на име Слейп.

— Влез.

— Търсят ви спешно по телефона, сър. В кабинета на секретарката.

Редман мразеше телефоните. Противни апарати никога не носят добри новини.

— Спешно значи. Кой ме търси?

Слейп сви рамене и започна да си чопли пъпките.

— Остани с Лейси, става ли?

Слейп не изглеждаше доволен от перспективата.

— Тук ли, сър? — попита.

— Тук.

— Добре, сър.

— Разчитам на теб, така че гледай да не ме разочароваш.

— Няма, сър.

Редман се обърна към Лейси. Той плачеше и насинените му очи приличаха на отворени рани.

— Дай ми писмото. Ще го занеса в кабинета.

Лейси беше мушнал плика в джоба си. Сега го извади неохотно и го подаде на Редман.

— Кажи: „Благодаря“.

— Благодаря, сър.

Коридорите бяха пусти.

Беше време за телевизия и вечерното преклонение пред кутията бе започнало. Момчетата щяха да седят пред големия черно-бял телевизор в Стаята за почивка и да гледат безмозъчните полицейски, геймърски и военни предавания със зяпнала уста и изпразнено от мисли съзнание. Щяха да мълчат като хипнотизирани, докато не видят обещание за насилие или намек за секс. Тогава стаята щеше да избухне в дюдюкания, неприлични подвиквания и окуражителни крясъци, само за да потъне отново в потискащо мълчание по време на диалозите — мълчание, което щеше да продължи до следващия изстрел или до следващата разголена гърда. От далечния край на коридора вече се разнасяше стрелба и музика.