Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Редман се разходи до работното си място. Вратата беше заключена, но през стъклото с метална мрежа видя скамейките, менгеметата и инструментите. Не изглеждаше зле. Можеше и да ги научи на малко дърводелство, стига да го оставеха достатъчно дълго сам.

Леко разочарован, че не можа да влезе в стаята, той се върна по коридора и последва Левъртал надолу по стълбите, докато не се озова на слънчевото игрище. Битката или по-скоро касапницата беше приключила, а кръгът от зяпачи се беше увеличил. Левъртал стоеше права и гледаше към падналото на земята момче. Един от надзирателите беше коленичил край главата му; нараняванията изглеждаха сериозни.

Редман се приближи и част от момчетата вдигнаха глави, заинтригувани от непознатото му лице. Започнаха да си шушукат, имаше и усмивки.

Той погледна момчето. Беше може би на шестнадесет и лежеше с опряна в земята буза, сякаш се вслушваше в някакъв подземен шум.

— Лейси — представи му го Левъртал.

— Зле ли е ранен?

Коленичилият до главата на Лейси мъж поклати глава.

— Не много. Лошо е паднал, но няма нищо счупено.

Лицето на момчето беше в кръв заради разбития му нос. Очите му бяха затворени. Беше притихнало. Можеше спокойно да е мъртво.

— Къде е проклетата носилка? — попита надзирателят. Очевидно му беше неудобно върху спечената от сушата земя.

— Идват, сър — отговори едно момче. Беше агресорът или поне така си помисли Редман. Кльощав младеж на около деветнадесет. С поглед, който можеше да вкисне мляко от двадесет крачки.

И наистина — от централната сграда се появиха група момчета, понесли носилка и червено одеяло. Всичките бяха ухилени до уши.

Сега, когато най-интересната част бе приключила, тълпата от зяпачи започна да се разпръсква. Да наблюдаваш как събират остатъците не е особено забавно.

— Чакайте, чакайте — каза Редман. — Нямаме ли нужда от малко свидетели тук? Кой е виновникът?

Няколко момчета свиха рамене, но повечето се престориха на глухи. Отдалечиха се бавно и спокойно, сякаш нищо не е било казано.

Редман рече:

— Видяхме какво стана. През прозореца.

Левъртал не го подкрепи.

— Не видяхме ли? — попита я той.

— Мисля, че бяхме твърде далеч, за да обвиним някого. Но не искам да виждам повече побоища, ясно ли е?

Тя бе видяла Лейси и го бе разпознала лесно въпреки разстоянието. Защо да не е разпознала и нападателя? Редман се упрекна, че не бе проявил повече наблюдателност; без имена и характерни особености, които да свърже с лицата, му бе трудно да ги различава. Имаше голям риск да обвини не когото трябва, въпреки че бе почти сигурен за момчето с киселия поглед. Все пак реши, че сега не е моментът да допуска грешки; този път щеше да остави нещата така.

Левъртал изглеждаше равнодушна.

— Лейси — каза тихо тя. — Винаги е Лейси.

— Търси си го — обади се едно от момчетата с носилката, като махна падналия пред очите му пясъчнорус кичур коса. — Толкова му е акълът.

Левъртал се престори, че не го е чула и продължи да надзирава преместването на Лейси върху носилката, после тръгна обратно към централната сграда, като взе Редман със себе си. Все едно не се бе случило нищо необичайно.

— Не е много разумен Лейси — рече тя загадъчно, сякаш това обясняваше всичко. Дотук със състраданието.

Редман погледна назад към неподвижното тяло на Лейси, за да види как го повиват с червеното одеяло. Почти едновременно се случиха две неща.

Първото: Някой от момчетата каза: „Това е свинята“.

Второто: Лейси отвори широко очи и изгледа Редман с ясен и трезв поглед.

Редман прекара по-голяма част от следващия ден в разчистване и подреждане на работното си място. Имаше много инструменти, които бяха счупени или повредени от неправилна употреба: триони без зъби, нащърбени и затъпени длета, разбити менгемета. Щяха да са му необходими пари, за да снабди отново работилницата с най-важното за занаята, но сега не беше момента да моли за средства. Беше по-мъдро да изчака и да покаже, че може да си върши добре работата. Беше свикнал с политическите машинации на институциите; в полицията се бе нагледал на такива.

Около четири и половина се разнесе далечния звън на звънец. Отначало Редман не му обърна внимание, но след известно време инстинктите му надделяха. Звънците бяха аларми, а алармите служеха за предупреждение на хората. Заряза разтребването, заключи вратата на работилницата и последва звъна.

Звукът идваше от мястото, което наричаха шеговито Болничното отделение — две-три стаи, отделени от главната сграда и украсени с няколко картини и завеси на прозорците. Въздухът не миришеше на пушек, така че очевидно нямаше пожар. Въпреки това се чуваха крясъци. И не само крясъци. Вой.