Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Той забърза по безкрайните коридори и докато завиваше зад един ъгъл, се сблъска с дребна тичаща фигура. Ударът изкара въздуха и на двамата, но Редман сграбчи момчето за ръката преди онзи да свари да хукне отново. Пленникът реагира моментално, като се опита да го изрита в пищяла с един от босите си крака. Но Редман беше по-бърз.

— Пусни ме, шибан…

— Спокойно! Спокойно!

Преследвачите на момчето приближаваха.

— Дръжте го!

— Шибаняк! Шибаняк! Шибаняк! Шибаняк!

— Дръжте го!

Все едно се бореше с крокодил — страхът даваше сила на хлапето. Но яростта му вече почти се бе стопила.

От насинените очи на момчето бликнаха сълзи и то заплю човека, който го бе хванал, в лицето. Тогава Редман видя, че това е Лейси — неблагоразумния Лейси.

— Добре. Държа го. — Редман отстъпи назад и остави хлапето в хватката на надзирателя, която изглеждаше достатъчно силна да му счупи ръката. Иззад ъгъла се появиха още няколко души. Две момчета и една медицинска сестра — ужасно навъсено създание.

— Пусни ме… Пусни ме… — развика се Лейси, но желанието му да се бори го бе напуснало. На намусеното му лице се изписа поражение, но кравешките му очи — големи и кафяви — продължиха да гледат обвинително Редман. Изглеждаше по-малък от шестнадесетте си години, сякаш още не бе навлязъл в пубертета. По бузите му имаше лек мъх, а между синините и нескопосано поставената лепенка на носа се виждаха няколко пъпки. Въпреки това имаше момичешко лице, лице на девица от времената, когато все още е имало девици. Но тези очи…

Появи се и Левъртал, прекалено късно, за да е от полза.

— Какво става?

— Заключи се в тоалетните — избоботи надзирателят. Преследването го бе лишило и от дъх, и от търпение. — Опита се да избяга през прозореца.

— Защо? — Въпросът бе отправен към надзирателя, не към детето. Съвсем умишлено. Мъжът сви смутено рамене.

— Защо? — Редман повтори въпроса, но го насочи към Лейси. Момчето продължи да го гледа безмълвно, сякаш досега никой не му бе задавал въпроси.

— Ти ли си свинята? — попита внезапно Лейси, а от носа му потече сопол.

— Свинята ли?

— Иска да каже полицай — обади се едно от другите момчета. Изрече съществителното с подигравателна прецизност, сякаш разговаряше с идиот.

— Знам какво иска да каже, хлапе — увери го Редман, като продължи да се взира в Лейси, решен да спечели борбата с погледи. — Знам много добре какво иска да каже.

— Така ли?

— Млъкни, Лейси — рече Левъртал. — И без това си загазил достатъчно.

— Да, синко. Аз съм свинята. — Състезанието по надглеждане продължи.

— Ти нищо не знаеш — каза Лейси. Това не беше празно изказване, защото погледът на момчето не трепна — то казваше истината.

— Добре, Лейси, достатъчно. — Надзирателят се опита да го извлачи обратно по коридора и Редман видя корема на хлапето, когато горнището на пижамата му се повдигна — гладък купол от млечнобяла кожа.

— Оставете го да говори — каза Редман. — Какво не знам?

— Ще разкаже своята версия на Управителя — намеси се Левъртал, преди Лейси да успее да отговори. — Това не ви засяга.

Само че го засягаше. Засягаше го заради втренчения поглед на момчето, пронизителен и същевременно обречен. Този втренчен поглед беше доказателство, че го засяга.

— Оставете го да говори — повтори Редман и гласът му прозвуча по-авторитетно от този на Левъртал. Надзирателят охлаби хватката си.

— Защо се опита да избягаш, Лейси?

— Защото той се върна.

— Кой се върна? Име, Лейси. За когото става дума? — В продължение на няколко секунди Редман усети, че момчето се бори с обета си за мълчание, после Лейси поклати глава и прекъсна електричеството между тях. Изглеждаше объркан и озадачен от нещо.

— Няма да пострадаш.

Лейси заби поглед в краката си и се намръщи.

— Искам да си легна. — Молба на девица.

— Няма да пострадаш, Лейси. Обещавам.

Обещанието му беше безполезно; момчето продължи да мълчи. Но все пак си беше обещание и Редман се надяваше, че хлапето го е разбрало. Лейси изглеждаше изтощен от усилието да избяга, от преследването и от борбата с погледи. Лицето му бе пепеляво. Остави се надзирателят да го завърти и да го отведе. Но преди да стигнат до ъгъла, изглежда, промени решението си; направи опит да се освободи, не успя, но въпреки това се завъртя отново с лице към мъжа, който го бе разпитвал.

— Хенеси — отговори Лейси, като кръстоса още веднъж поглед с Редман. И това беше. Надзирателят го издърпа зад ъгъла, преди да е добавил още нещо.