Клайв Баркър - Кървави книги том 4

Нямаше избор. Без да му мисли повече, той се изправи и тръгна по стълбите. Беше стигнал до междинната площадка, когато осъзна, че не носи оръжие. Въпреки това не се върна – знаеше, че ако слезе отново долу, ще изгуби моментната си решимост. Затова продължи. Беше готов да загине, ако е необходимо.

На горния етаж имаше само една отворена врата. През нея се чуваше звукът на радио. Дули влезе в антрето, за да съобщи, че е извикал подкрепление, и млъкна изненадано насред думата, когато осъзна, че шефът му го няма. Бойл го игнорира и пристъпи в апартамента.

Нямаше никой. Отне му няколко секунди да провери кухнята, малката баня и всекидневната. Бяха празни. Той се върна в банята и надникна през отворения прозорец. Разстоянието до градината под него не беше чак толкова голямо, а и тревата изглеждаше смачкана. Престъпникът беше избягал.

Бойл прокле мудността си и увеси нос. По вътрешната страна на бедрото му се стичаше топла струйка, а от съседната стая се носеха любовни песни.

Този път Джером нямаше дупки в паметта. Срещата му с госпожа Мориси, която Дули беше прекъснал, и последвалата сцена с Бойл само бяха разпалили допълнително огъня, който го изгаряше. Сега, на светлината на тези пламъци, той виждаше ясно престъпленията, които е извършил. Спомняше си с ужасяваща яснота лабораторията, инжекцията, маймуните и кръвта. Но нещата, които си спомняше (имаше още много), не го караха да се чувства зле. Срамът и моралните му угризения бяха погребани под огъня, който ближеше плътта му с подновен ентусиазъм.

Той свърна в една глуха пресечка, за да се приведе в приличен вид. Дрехите, които бе награбил по време на бягството си, не си подхождаха, но щяха да го предпазят от нежелано внимание. Докато се обличаше – тялото му се напрегна, сякаш се възмущаваше, че искат да го скрият, – Джером се опита да обуздае бурята, която бушуваше в главата му. Но пламъците не искаха да се кротнат. Всяка фибра в него откликваше на околния свят. Дърветата, строени като войници край улицата, стената зад гърба му, паважът под босите му крака – всичко, което го заобикаляше, вече гореше със свой собствен огън, подпален от искрите, които Джером изпускаше. Той се усмихна на разпространяващия се пожар и пламналият свят му отговори с усмивка.

Възбуден до крайност, мъжът се обърна към стената зад гърба си. Слънчевите лъчи я бяха затоплили и тухлите миришеха апетитно. Той целуна грапавите им лица и плъзна пръсти по пукнатините и пролуките им. После си разкопча панталона, като мърмореше сладникави безсмислици, намери една услужлива дупка и я запълни. В съзнанието му се разляха образи: женски и мъжки анатомии, преплетени в едно неотделимо цяло. Облаците над главата му също пламнаха. Омагьосан от гледката на горящите им тела, Джером започна да свършва. Дишането му се накъса. А екстазът? Той със сигурност щеше да продължи вечно.

По гръбнака му изведнъж се стрелна болка – от мозъчната кора към тестисите и обратно. Мъжът се сгърчи. Изпусна стената и се изпразни агонизиращо във въздуха, после се строполи на паважа. Остана да лежи там, докато ехото от първичния спазъм затихваше. В устата му имаше кръв; усети вкуса й. Беше ли прехапал устната или езика си? Не му се вярваше. В топлия въздух над главата му се виеха лениво птици, а пламтящите облаци бавно гаснеха.

След няколко секунди се изправи и видя монетите от сперма, които беше пръснал по земята. Гледката извика отново чезнещите видения и той си представи как семето му опложда камъка. Какви поразителни деца би могъл да дари на света, ако можеше да оплоди някое дърво или камък! Щеше да изтърпи с радост агонията на зачеването, стига подобни чудеса да бяха възможни. Но паважът остана безразличен към молбите на семето му. Видението угасна като пламъците в небето и величието на мига отмина.

Джером прибра окървавения си пенис, облегна се на стената и се замисли за странните събития от последните дни. Явно преминаваше през някаква сериозна метаморфоза. Екстазът, който го беше обхванал (и щеше несъмнено да го завладее пак), не приличаше на нищо познато. Каквото и вещество да му бяха инжектирали, то не даваше признаци, че ще напусне организма му по естествен път. Продължаваше да усеща огъня от нощта на бягството си от лабораториите, но сега присъствието му беше по-изгарящо от всякога.

Той живееше нов живот и мисълта за това, макар и плашеща, го екзалтира. Беше ужасно замаян и възбуден, затова изобщо не му хрумна, че новият живот обикновено води и до нови начини на смърт.