Клайв Баркър - Кървави книги том 4

Понякога се заслушваше в шума на тръбите и се питаше как ли изглежда в банята госпожа Мориси, неговата хазяйка; случваше се да си представи твърдостта на покритите й с пяна гърди или тъмната цепка между полукълбата на задника й, когато се навежда да си сложи талк между пръстите на краката. Слава богу, подобни мисли рядко го изтезаваха. А когато положението ставаше нетърпимо, вземаше спечелените от лабораторията пари и отиваше на Грийк Стрийт, за да прекара един час в платената компания на жена на име Анджела (така и не научи фамилията й).

Щяха да минат няколко седмици, преди да я навести пак обаче. Каквото и да беше правил снощи (или по-точно да му бяха правили), анатомията му беше пострадала сериозно. Сигурно – това беше единственото разумно обяснение, макар и да не помнеше нищо – е бил нападнат и пребит на връщане от лабораторията. Или е влязъл в бар и някой се е сбил с него. Беше се случвало и преди. Имаше лице, което подбуждаше пияниците към насилие.

Джером стана от леглото и се запъти с накуцване към малката баня. Очилата му ги нямаше на обичайното място до огледалото над мивката, затова не успя да се огледа добре, но все пак видя, че физиономията му е изподрана като остатъка от тялото. За капак над лявото му ухо липсваше кичур коса – някой го беше изтръгнал – и по врата му имаше струйка засъхнала кръв. Той се зае да почисти раните и ги проми със спирт, като стискаше зъби. После се върна в стаята, за да потърси очилата. Претърси навсякъде, но не ги намери. Прокле глупостта си и извади старите. Те не отговаряха на сегашните му диоптри – зрението на Джером се беше влошило значително през последните месеци, – но поне избистриха донякъде обстановката.

Чувстваше се потиснат от болката и от нежеланите мисли за госпожа Мориси. За да се ободри малко, пусна радиото. Винаги беше презирал популярната музика и нейните привърженици, но сега, докато се мотаеше из стаята и отлагаше болезненото навличане на грубите дрехи върху изподраното си тяло, песните събудиха в него някаква непозната емоция. Сякаш чуваше думите и музиката за пръв път; сякаш цял живот е бил сляп за романтиката, която крият. Той забрави за болката и се заслуша като омагьосан. Песните разказваха една гладка и обсебваща история – за любов, която е била изгубена и намерена само за да бъде изгубена отново. Лиричните текстове изпълваха въздуха с метафори – повечето нелепи, но въпреки това въздействащи. За рай и горящи сърца; за птици, камбани, пътешествия и залези; за страстта като лудост, волен полет и невъобразимо съкровище. Песните не го успокояваха с глупавата си сантименталност. Те го шибаха като камшик и – въпреки посредствените си рими и баналните си мелодии – му разкриваха един свят, подчинен на желанията. Джером се разтрепери и преуморените му очи (заради остарелите очила е, реши той) започнаха да му играят номера. Стори му се, че кожата му свети на места и че от върховете на пръстите му изскачат искри.

Мъжът се взря в ръцете си. Вместо да се разсее под втренчения му поглед, илюзията се засили. По вените му запълзяха ярки, тлеещи като въглени топчета, които се умножаваха, докато ги гледаше. Колкото и да е странно, това не го разтревожи. Разгарящият се огън просто отразяваше страстта в историята, която песните му разказваха. Любовта, твърдяха те, е във въздуха – спотайва се зад някой ъгъл и само чака да я намериш. Джером се замисли отново за вдовицата Мориси от долния апартамент; представи си как се отдава на ежедневните си занимания и въздиша като него в очакване на своя принц. Колкото повече си мислеше за нея, толкова повече се разпалваше. Жената нямаше да го отблъсне, уверяваха го песните. А ако все пак отхвърлеше любовта му, той трябваше да продължи да упорства (настояваха те), докато тя не се предаде. Джером си представи как вдовицата се предава и огънят го погълна. Започна да се смее и тръгна към долния етаж, като остави радиото да пее зад гърба му.

По-голямата част от сутринта на Карнеги премина в съставяне на списък с хората, които работеха като експериментални обекти за лабораториите „Хюм“. Инспекторът беше срещнал известно нежелание от страна на собствениците да му предоставят архивите си въпреки ужасното престъпление, извършено в собствеността им. Накрая, малко след 12 часа на обяд, те му представиха набързо изготвен доклад с биографии на обектите – точно 54 на брой – и техните адреси. Нито един от тях, твърдяха собствениците, не отговарял на описанието, дадено им от полицията. Очевидно Данс и Уелс били използвали лабораторията си, за да работят по частни проекти. Собствениците не насърчавали подобни проучвания, но двамата доктори били в управителния съвет, така че се ползвали с известна свобода в това отношение. Това обяснявало и защо търсеният мъж не фигурира в регистрите им. Карнеги не се обезсърчи от доклада, просто нареди да снемат снимки на мъжа от видеозаписите и ги връчи на подчинените си заедно с придобитите имена и адреси. Останалото беше въпрос на оперативна работа и търпение.