Клайв Баркър - Кървави книги том 4

– Не! – каза той. – Задръжте огъня!

Изблъска протестиращия полицай и тръгна спокойно към дъното на лабораторията. Подмина мивките, в които тлееха останките на „Сляпо момче“ и плота, под който неотдавна бяха намерили трупа на Данс. Една маймуна прекоси пътя му с наведена глава – влачеше се по пода и сякаш не забелязваше присъствието му. Карнеги я изчака да си намери дупка, в която да умре, и продължи към вратата на камерата. Беше открехната. Той хвана дръжката. Лабораторията зад гърба му притихна; всички очи бяха вперени в него. Дръпна вратата. Пръстите се напрегнаха върху спусъците. Никой не го нападна. Инспекторът влезе вътре.

Джером стоеше до отсрещната стена. Дори и да видя или да чу Карнеги, с нищо не го показа. Един макак лежеше в краката на мъжа и стискаше края на панталона му с мъртвата си ръка. Друг скимтеше в ъгъла и се държеше за главата.

– Джером?

Въобразяваше ли си, или в помещението наистина миришеше на ягоди?

Мъжът примигна.

– Арестуван си – каза му инспекторът.

Джером махна ръка от раната в ребрата си и започна да се гали по чатала.

– Твърде късно – отрони през вцепенената си уста.

Усещаше как вътрешностите му пламват за последен път. Оставаха му броени секунди. Смъртта беше тук , виждаше я съвсем ясно. Как изглеждаше ли? Като поредната съблазън; още една сладка черна дупка, която чака да бъде запълнена, задоволена и оплодена.

Перинеумът на Джером се сгърчи в спазъм, който се разпространи като светкавица по члена му, а после и нагоре по гръбнака. В гърлото му се надигна смях.

Притихналата в ъгъла маймуна заскимтя отново. Карнеги погледна механично към нея и когато завъртя пак глава към Джером, откри, че късогледите му очи са затворени, а окървавената ръка – отпусната. Беше мъртъв. Облегнатото на стената тяло остана право още няколко секунди напук на гравитацията. После краката му се подгънаха и Джером падна по лице на земята. Едва сега инспекторът осъзна колко е отслабнал – беше станал само кожа и кости. Направо не беше за вярване, че е оцелял толкова дълго.

Той се приближи предпазливо до тялото и сложи пръст на врата на мъжа. Нямаше пулс. Но смехът се беше запечатал на лицето му и отказваше да го напусне.

– Кажи ми... – прошепна му Карнеги, когато осъзна, че за пореден път е закъснял. – Кажи ми. На какво се смееше?

Но като всички други мъртъвци и сляпото момче мълчеше.