Клайв Баркър - Кървави книги том 4

Той взе телефона и набра номера на токсиколога. Никой не вдигна. „Сигурно се е прибрал вкъщи – помисли си с облекчение инспекторът. – Единайсет без десет е, заслужил е почивка.“ Вече се канеше да прекъсне връзката, когато чу познатото изщракване.

– Йохансон?

Мълчание.

– Йохансон? Карнеги е. – Пак мълчание. – Кажи нещо, мамка му. Ало?

Но телефонната слушалка в лабораторията лежеше забравена. Нямаше кой да я върне на вилката и всичко, което инспекторът чу, беше маймунско пищене.

– Йохансон? – попита отново той. – Там ли си? Йохансон?

Маймуните продължиха да пищят.

Уелс струпа всички записки по проекта „Сляпо момче“ в двете мивки и ги запали. Кладите пламнаха ентусиазирано. Голямото помещение се изпълни с дим, горещина и сажди. Когато огньовете се разгоряха добре, той хвърли вътре всички видеокасети и добави бележките на Йохансон. Три от касетите липсваха, но в тях нямаше нищо важно – само няколко любопитни сцени от трансформацията. Същинската тайна си оставаше негова. Вече беше унищожил всички инструкции и формули, оставаше да излее остатъка от химикала в канала и да убие и изгори маймуните.

Докторът подготви смъртоносните инжекции с необичайно старание. Методичното разрушение му доставяше наслада. Вече не съжаляваше за развоя на събитията. Сега разбираше, че всичко – от момента на първоначалната му паника, когато беше наблюдавал безпомощно страховития ефект на серума върху Джером, до унищожаването на целия му досегашен труд – е било един системен процес на прераждане. С тези огньове беше сложил край на преструвките си, че прави научно проучване. Вече беше неоспорим Апостол на Желанието, негов Йоан Кръстител. Тази мисъл завладя съзнанието му напълно. Започна да вади животните от клетките им и да ги инжектира почти механично. Вече беше умъртвил три маймуни и посягаше към четвърта, когато на вратата на лабораторията се появи човешка фигура. Задименият въздух скриваше чертите й, но въпреки това оцелелите макаци я разпознаха. Те зарязаха оргиите си и вдигнаха приветствена врява.

Уелс застина и зачака да види какво ще предприеме новодошлият.

– Умирам – каза Джером.

Докторът зяпна. Очакваше да види всеки друг, но не и него.

– Чу ли какво казах?

Той кимна.

– Всички умираме, Джером. Животът е просто една бавно действаща болест.

– Ти си знаел , че това ще се случи. Знаел си, че огънят ще ме довърши.

– Не – отговори спокойно Уелс. – Не знаех. Наистина.

Джером прекрачи прага и влезе в задименото помещение. Приличаше на жива развалина, на парцалена кукла. Беше целият в кръв, само очите му светеха. Но докторът знаеше, че уязвимостта на това плашило е само привидна. Химикалът в кръвта му му даваше нечовешка сила. Беше видял как разкъсва Данс с няколко небрежни движения. Трябваше да бъде тактичен. Макар и да умираше, мъжът продължаваше да е страховит противник.

– Не предвидих, че ще стане така, Джером – каза Уелс, като се постара да овладее разтреперания си глас. – Ще ми се да го бях предвидил, но, уви. Не съм толкова далновиден. Трябваше ми време, за да видя ясно бъдещето.

Горящият човек го гледаше втренчено.

– Ще избухнат големи пожари, Джером.

– Знам... – отговори плашилото. – Повярвай ми... знам.

– Двамата с теб ще сложим край на света.

Джером обмисли думите му и после кимна бавно. Уелс въздъхна скришом. Предсмъртната дипломация работеше. За съжаление, нямаше време за повече приказки. Щом Джером беше тук, значи и властите не бяха далеч.

– А сега ме чака спешна работа, приятелю – каза тихо той. – Нали не възразяваш да продължа?

И без да изчака отговор, отвори следващата клетка. Извади избраната маймуна, завъртя я към себе си с едно обиграно движение и й инжектира отровата. Животното пририта конвулсивно в ръцете му и умря. Уелс отскубна вкочанените пръстчета от ризата си и хвърли трупа и използваната спринцовка на плота, после се обърна към следващата си жертва с експедитивността на палач.

– Защо? – попита Джером, загледан в отворените очи на маймуната.

– Проява на милосърдие – отговори Уелс, докато вдигаше нова спринцовка. – Нали виждаш как страдат. – И посегна към вратата на следващата клетка.

– Недей.

– Няма време за сантименталности. Моля те, нека приключим с това.

„Сантименталности“, помисли си Джером и си припомни смътно песните по радиото. Не разбираше ли доктор Уелс, че сърцето, главата и слабините функционират заедно? И че тази сантименталност, колкото и да е банална, може да доведе до откриването на нови територии? Искаше да му го каже, да му обясни всичко, което беше видял и бе обичал през тези отчаяни часове. Но по пътя от съзнанието до езика му обясненията се загубиха. И всичко, което успя да каже, за да изрази съпричастност към страдащия свят, беше едно „недей“, когато Уелс отключи следващата клетка. Докторът пренебрегна молбата му и бръкна в клетката. Вътре имаше три маймуни. Той сграбчи най-близката и я изтръгна от обятията на партньорите й. Животното усети каква съдба го очаква и се разпищя от ужас.