Клайв Баркър - Кървави книги том 4

Карнеги погледна изстиналия шоколад. На повърхността му се бе образувала коричка, която се набръчка, щом взе чашата.

– Значи е въпрос на време?

– Да изгърми и нашият човек ли? Да, така мисля.

– Добре, благодаря за информацията. Дръж ме в течение.

– Няма ли да дойдеш да се насладиш на гледката?

– Ще мина и без маймунски трупове, благодаря.

Йохансон се изсмя и Карнеги затвори телефона. Когато се обърна пак към прозореца, нощта вече беше настъпила.

Токсикологът тръгна към вратата на лабораторията, за да включи осветлението – докато разговаряха с Карнеги, се беше свечерило. Видя удара, който го събори, секунда преди да го улучи във врата. Един от гръбначните му прешлени се счупи и краката му омекнаха. Така и не стигна до ключа на лампата. Падна на земята и когато главата му се стовари на пода, разликата между деня и нощта вече беше чисто теоретична.

Уелс не спря да провери дали ударът е бил смъртоносен: времето му беше ограничено. Прекрачи тялото и се насочи към работния плот на Йохансон. Там, под светлината на една настолна лампа, лежеше мъртва маймуна. Беше очевидно, че смъртта й е била мъчителна. Лицето й беше сгърчено, по широко отворената уста имаше пяна, а в очите – тревога. Част от козината липсваше, изтръгната по време на бесните сношения. На практика по тялото й имаше толкова контузии, че на Уелс му отне половин минута да разбере от какво е умряла.

– Любовта убива – промърмори философски той и се зае да унищожава методично останките от „Сляпо момче“.

„Умирам – каза си Джером. – Умирам от върховно удоволствие .“ Мисълта го развесели. Беше единствената свързана мисъл в главата му. Не помнеше почти нищо след сблъсъка с Исая и последвалото бягство от полицията. Часовете на криене и близане на рани, през които се бе облекчавал периодично от растящата горещина в тялото му, се сливаха в един безумен сън – сън, от който само смъртта можеше да го пробуди. Пожарът го поглъщаше, изяждаше бавно плътта му отвътре. Ако някой го изкормеше сега, какво щеше да намери? Само въглени и пепел.

Но едноокият му приятел беше жив и настояваше за още . И докато Джером вървеше по заобиколни пътища към лабораториите – къде другаде би могъл да отиде един изкуствено създаден човек, когато шевовете му започнат да се късат? – телените огради го гледаха съблазнително, а тухлените стени му обещаваха безчет грапави удоволствия.

Нощта беше топла и спокойна – нощ за романтика и любовни песни. В един уединен паркинг на няколко пресечки от „Хюм“ Джером видя двама души, които се любеха на задната седалка на колата си – бяха отворили вратите, за да не им е тясно и да влиза повече въздух. Той се поспря да погледа ритуала, омагьосан от преплетените тела и от гръмотевичния шум на двете сърца, които препускаха в единен ритъм.

Жената го забеляза първа и предупреди партньора си, че един пропаднал тип ги зяпа с детинска радост. Мъжът прекъсна ласките си и се обърна да го види. „Горя ли? – запита се Джером. – Имам ли пламъци в косата?“ Бяха ли станали халюцинациите му реалност? Ако се съдеше по физиономиите им – не. На лицата им нямаше страхопочитание, само гняв и погнуса.

– Горя – каза им той.

Мъжът излезе от колата и го заплю. Джером очакваше, че плюнката ще се изпари, когато го докосне, но я усети по лицето и гърдите си като хладен дъжд.

– Махай се! – извика жената. – Остави ни на мира.

Той поклати глава. Мъжът го предупреди, че ако не изчезне моментално, ще му счупи главата. Заплахата не стресна Джером ни на йота – когато хуят заповядва, не разбираш ни от дума, ни от брадва.

Той тръгна към тях и осъзна, че сърцата им вече не бият в синхрон.

Карнеги се консултира със старата карта, която висеше на стената в офиса му (не я беше сменял от пет години) и отбеляза с топлийка мястото на нападението. Нито една от жертвите не беше пострадала сериозно. Пристигането на кола с купонджии беше прогонило Джером, преди да се е развихрил. Сега районът гъмжеше от полицаи, половин дузина от които въоръжени. След броени минути щяха да са завардили всички улици в околовръст. Кварталът предлагаше малко скривалища за разлика от пренаселения Сохо.

Щом отбеляза мястото, Карнеги осъзна, че топлийката се намира на няколко пресечки от лабораториите. Случайност? Едва ли. Мъжът се връщаше на местопрестъплението си. Ранен и несъмнено на ръба на силите си – нападнатата двойка го беше описала като живо зомби, – Джером вероятно щеше да е заловен, преди да достигне целта си. Но винаги имаше риск да се изплъзне от мрежата и да се добере до лабораториите. А Йохансон работеше там и беше сам. В тези трудни времена охраната на сградата беше чисто символична.