Клайв Баркър - Кървави книги том 4

Карнеги се засмя, а Бойл се размърда смутено. Изминаха още две или три еднообразни минути.

– Не виждам нищо интересно – каза инспекторът. – Я пусни пак на бързи обороти.

Експертът посегна към техниката, но Бойл каза: „Чакай!“ . Карнеги погледна раздразнено заместника си, после побърза да се обърне към екраните. Нещо се случваше. Равнодушното лице на обекта се променяше. Беше започнал да се усмихва на себе си и да се отпуска върху стола, сякаш потапяше длъгнестото си тяло във вана с топла вода. Очите му, които до този момент бяха гледали с любезна незаинтересованост, постепенно се затвориха, а след това се отвориха рязко. Сега в погледа му имаше нова емоция – някакъв глад, който беше толкова осезаем, че се усети дори в притихналия офис на инспектор.

Карнеги остави чашата си и се приближи до мониторите. Русокосият също стана от стола си и тръгна към прозореца, при което излезе от обсега на две от камерите. Но третата продължи да го снима и когато притисна лице към стъклото, погледите на двамата мъже се срещнаха, макар и разделени от времето и пространството.

Изражението на обекта вече беше безумно, гладът вземаше превес над здравия му разум. Той целуна прозореца, после започна да го ближе, като гледаше лакомо.

– Какво става, за бога? – поиска да знае Карнеги.

От записа се разнесоха възбудени гласове. Доктор Уелс приканваше мъжа да анализира чувствата си, а Данс цитираше стойностите, които показваха различните инструменти за наблюдение. Беше трудно да се разбере кой какво казва, защото към врявата се присъединиха крясъците на маймуните, но беше очевидно, че състоянието на обекта ескалира. Лицето му се зачерви, кожата му стана лъскава от пот. Приличаше на изпаднал в предсмъртен екстаз мъченик върху клада. Той спря да пуска езици на стъклото, изтръгна електродите от главата си и сензорите, които покриваха ръцете и гърдите му. Данс му извика да спре и този път в гласа й имаше нескрита тревога. После се изгуби от окото на камерата и Карнеги предположи, че е тръгнала към вратата.

– По-добре недей – каза й инспекторът, сякаш драмата се разиграваше по негово желание и би могъл да предотврати трагедията.

Но жената не го послуша. Влезе в тестовата камера и се появи отново на екрана. Русокосият се запъти към нея, като късаше жици. Тя извика нещо, може би името му, но врявата на макаците го заглуши.

– По дяволите! – изруга Карнеги, когато размаханите ръце на обекта събориха виедокамерата, която го снимаше в профил, а после и другата.

Два от екраните угаснаха. Остана да работи само третата камера, която се намираше в безопасност зад стъклото, но невъзмутимото й око показваше омазания със слюнка прозорец и оставаше сляпо за извършваните непосредствено извън полезрението му жестокости.

– Какво му инжектираха, за бога? – попита инспекторът, когато писъците на жената се извисиха над маймунските крясъци.

Джером се събуди в ранния следобед; беше гладен и всичко го болеше. Когато отметна завивката и видя тялото си, се ужаси. Торсът му беше покрит с драскотини, а слабините му бяха червени като сурово месо. Треперейки от болка, той се надигна и седна на ръба на леглото, после се опита да си припомни снощните събития. Спомняше си, че отиде в лабораторията, но след това нещата му се губеха. От няколко месеца работеше като опитно свинче и жертваше кръвта, удобството и търпението си, за да допълва оскъдните си доходи на преводач. Беше се уредил на тази работа с помощта на Фигли – негов приятел, който участваше като платен доброволец в официалните проучвания на „Хюм“ – и след едноседмични психологически тестове доктор Уелс и доктор Данс го бяха поканили да работи извънредно за тях. Бяха му намекнали, че става дума за таен проект (макар че така и не обясниха каква е целта му), който изисква пълна всеотдайност и дискретност. Джером се нуждаеше от парите, а възнаграждението, което му предложиха, беше по-високо от това, което даваха лабораториите, затова се съгласи въпреки неудобното работно време. Трябваше да ходи в учреждението късно вечер и често оставаше там до ранни зори, като бе принуден да търпи безкрайните въпроси на Уелс за личния си живот и втренчения поглед на Данс.

При мисълта за студения й поглед той потрепери. Дали защото някога си бе внушавал, че го гледа с повече симпатия, отколкото се предполага да изпитва един лекар? Каква жалка самозаблуда. Той не беше мъж, по когото жените въздишат – доказваха го всекидневните му разходки по улицата. Не можеше да си спомни дори един случай, в който жена да е погледнала повторно към него или да е отговорила на усмивката му с усмивка. И защо трябваше да го притеснява това? Беше свикнал да не бъде обичан. Природата се беше погрижила да не бъде нещастен. За да компенсира лишеното му от очарование лице, го беше направила почти асексуален. Често минаваха цели седмици, без да се сети с тъга за принудителното си въздържание.