Клайв Баркър - Кървави книги том 4

– Мотив?

– Съвсем очевиден. Изнасилване. Има следи от насилствено проникване, контузии по вагината, изобилие от сперма. Доста материал за анализиране.

– А раните по торса?

– С неравни краища. По-скоро разкъсвания, отколкото разрези.

– Оръжие?

– Не знам. – Устата на Хендрикс увисна. – Плътта й е разкъсана . Ако не бяха следите от изнасилване, щях да предположа, че е била убита от животно.

– Например от куче?

– По-скоро от тигър.

Инспекторът се намръщи.

– Тигър?

– Просто шега. Пошегувах се, за бога! Никакво чувство за ирония ли нямаш?

– Не е смешно.

– Не се смея – изгледа го кисело Хендрикс.

– А мъжът, който е нападнал Макбрайд в тестовата камера?

– Какво за него?

– Заподозрян ли е?

– Абсурд. Търсим маниак , Карнеги. Някой едър и силен. Неконтролируем.

– А раните? Преди или след изнасилването са направени?

Хендрикс се намръщи.

– Не знам. Ще разберем повече от аутопсията. Но така като гледам, нашият човек е бил обзет от истински бяс. Нищо чудно да са направени по време на изнасилването.

Карнеги не се изненадваше лесно, но сега на обикновено безизразното му лице се изписа шок.

– По време на изнасилването?

Хендрикс сви рамене.

– Похотта е странно нещо.

– Много смешно – каза ужасен инспекторът.

Както обикновено, Карнеги накара шофьора си да го остави на половин километър от дома му, за да си прочисти главата с кратка разходка преди задължителната чаша горещ шоколад за лека нощ. Спазваше стриктно този ритуал, дори когато беше капнал от умора. Искаше да го продуха хубаво вятърът, преди да е прекрачил прага. Дългогодишният опит го беше научил, че носенето на професионални проблеми вкъщи не помага нито на разследването, нито на семейния му живот. Беше научил този урок твърде късно, затова жена му го напусна и децата им се отчуждиха от него, но продължаваше да спазва принципа.

Тази нощ вървеше бавно, за да даде достатъчно време на гадните сцени от лабораторията да избледнеят. Маршрутът му минаваше покрай малко кино, което, ако можеше да се вярва на местната преса, скоро щеше да бъде разрушено. Новината не беше изненадала инспектора. Макар и да не беше запален киноман, дори за него беше очевидно, че качеството на прожекциите в евтината сграда спада прогресивно от година на година. Тазседмичното предложение беше показателно: двойна прожекция на хорър филми. И то второразредни, ако съди по плакатите – грубо нарисувани и безсрамно крещящи. „Никога повече няма да спиш“, гласеше едно от гръмките заглавия, а под него се виждаше жена – съвсем будна при това, – свита в сянката на двуглав мъж. Ето до какви банални изображения прибягваха популистите, за да предизвикат страх в публиката си. Живи мъртъвци; побеснялата природа, която превзема някой град; вампири, поличби, гръмотевични бури и всевъзможни други глупости, които някога са плашили хората. Тривиални неща, които будят насмешка. Сред тези мелодраматични страхотии нямаше нито една, която да се мери с баналността на човешкия апетит – апетит, чиито чудовищни проявления (или резултатите от тях) Карнеги виждаше всяка седмица в работата си. При мисълта за това в съзнанието му нахлуха дузина образи: трупове, оставени да гният по лице в боклука, и живи хора с гладни очи – за секс, за наркотици, за чужди страдания. Защо не слагаха тях по плакатите?

Когато стигна до дома си, инспекторът чу детски плач от сенките край гаража и спря. Плачът се повтори и този път Карнеги разпозна звука. Не беше дете, а котка или котки, които си разменяха любовни послания в тъмната алея. Отиде да ги прогони. Алеята смърдеше на половите им секрети. Не се наложи да вика, стъпките му бяха достатъчни, за да ги уплашат. Котките се разбягаха – не бяха две, а половин дузина. Явно беше прекъснал истинска оргия. И все пак беше закъснял – мястото вече вонеше нетърпимо.

Карнеги изгледа безизразно хаоса от монитори и видеокасетофони, който завари в офиса си.

– Какво е това, за бога?

– Видеозаписите от лабораторията – отговори заместникът му Бойл. – Мисля, че трябва да ги прегледате, сър.

Въпреки че работеха в екип от седем месеца, Бойл не беше сред любимците на инспектора – гладката му кожа направо миришеше на амбиции. Дори да беше два пъти по-млад, лакомията му щеше да бъде обидна. А за мъж на трийсет години беше направо противна. Днешната демонстрация на старание – купчините оборудване, които посрещнаха Карнеги в осем сутринта – беше типично в негов стил: крещящо показна и напълно излишна.