Клайв Баркър - Кървави книги том 4

Но имаше хора, дори сред кардиналите, които не успяха да забравят неговите изстъпления. И когато оставаха насаме със съмненията си, те се питаха дали стратегията му все пак не е била успешна. Дали, като е загърбил вярвата си във всички ангели – в това число и падналите, – Григорий не е станал сам такъв.

И дали в света изобщо има място за подобни феномени.

Когато горящият човек слезе по стъпалата на лабораториите „Хюм“, полицейската кола – сигурно Уелс или Данс бяха включили алармата – влетя през портала и се устреми към сградата. Докато мъжът се отдалечаваше тичешком от вратата, патрулката спря с писък на гуми и изсипа човешкия си товар. Изтощен от бягството си, той също спря и изчака в сенките, убеден, че полицаите ще го видят. Но те изчезнаха през летящата врата, без да погледнат към него. „Горя ли изобщо?“, запита се мъжът. Дали този ужасен спектакъл – покръстената му с ярък пламък плът, която гори, но не изгаря – не беше халюцинация, която виждаше само той? И ако беше така, дали не си е въобразил събитията в лабораторията? Може би не е извършил престъпленията, от които бягаше?

Мъжът сведе очи към тялото си. По голите участъци от кожата му все още пълзяха синкави пламъци, но малко по малко изчезваха. „Ще угасна като забравен лагерен огън“, осъзна той. Усещанията, които го бяха изпълвали – толкова интензивни и обсебващи, че болката граничеше с удоволствие, – вече напускаха нервните му окончания, заместени от приятна безчувственост. Съблечено от огъня, тялото му изглеждаше жалко и окаяно. Кожата му приличаше на карта от червени драскотини, дрехите му висяха на парцали, а ръцете му лепнеха от съсирваща се кръв – чужда кръв, не неговата. Нямаше как да отрече очевидното. Беше извършил онези неща и в момента ченгетата навярно се взираха в ужасните му деяния.

Той се измъкна предпазливо от скривалището си и тръгна по алеята, като се оглеждаше за двамата полицаи. Никой не се появи. Павираната улица зад портала беше пуста. Мъжът се затича. Беше изминал само няколко метра, когато алармата в сградата зад гърба му внезапно замлъкна. Тишината беше толкова оглушителна, че накара ушите му да зазвънят. После я замени обезпокоителният шум на пожара – съзаклятническото мърморене на живи въглени – достатъчно далечно, за да не се паникьоса, и все пак отчетливо като собственото му сърцебиене.

Мъжът продължи да тича с накуцване, за да се отдалечи от престъпленията си. Но колкото и бързо да бягаше, горещината го следваше – тлееше в дълбините на корема му и с всяка отчаяна крачка заплашваше да го подпали отново.

На Дули му трябваха няколко секунди, за да разбере какво представлява какофонията на горния етаж, която чу, когато Макбрайд изключи алармата. Беше пронизителното врещене на маймуни и идваше от една от многобройните стаи в дъното на коридора от дясната му страна.

– Върджил – извика той надолу по стълбите, – ела тук.

После тръгна към източника на врявата, без да дочака партньора си. По средата на коридора миризмата на статично електричество и нови килими се смени с острия мирис на урина, дезинфектант и гнили плодове. Дули забави крачка. Не му харесваше тази воня, както не му се нравеше и истерията в маймунските гласове. Но Макбрайд се бавеше и след кратко колебание любопитството на мъжа надделя над тревогата му. Положил ръка върху полицейската си палка, той се приближи до отворената врата и влезе в стаята. Появата му предизвика нова вълна на бяс сред животните – може би дузина макаци резус. Те се замятаха из клетките си, като правеха салта, пищяха и ръмжаха сърдито през телените мрежи. Вълнението им беше заразно и Дули усети, че започва да се поти.

– Има ли някой? – извика той.

Единственият отговор, който получи, дойде от затворниците: още истерия и дрънчене на клетки. Дули се загледа в тях. Те отговориха на погледа му, като оголиха зъби – беше трудно да се каже дали жестът е заплашителен, или приветствен, а и полицаят не изгаряше от желание да разбере. Като внимаваше да не се доближава прекалено до наредените върху плота клетки, той тръгна напред, за да огледа остатъка от лабораторията.

– Тъкмо се чудех каква е тази смрад – отбеляза Макбрайд, когато влезе в помещението.

– Просто животни.

– Никога ли не мият това проклето място? Мизерници.

– Нещо на долния етаж?

– Нищо – отговори Макбрайд и се приближи до клетките, като предизвика още акробатика сред маймуните. – Само алармата.