Шарлейн Харис: Мъртви за света

Всеки познава физиономията на Буба; няма начин да го объркате с другиго. Но „приобщаването“ му не протекло съвсем успешно. Може би служителят от моргата, който случайно се оказал вампир, е трябвало да пренебрегне слабата искрица живот в тялото му. Но като почитател на творчеството на онзи-който-Буба-е-бил-приживе, той не успял да се пребори с изкушението и сега цялото общество на южняшките вампири подмяташе горкия Буба напред-назад, за да го държи настрана от общественото внимание.

Отново се възцари мълчание. Първоначалният ми план за вечерта беше следният: да съблека униформата си след работа, да навлека удобен халат и да хапна пица пред телевизора. Простичък план, скучен дори, но мой собствен. А ето ме сега тук, седя и страдам.

— Ако имаш нещо за казване, сега му е времето — обадих се аз.

Той кимна, по-скоро на себе си.

— Трябва да ти обясня — каза. Белите му ръце се подредиха в скута му. — Лорена и аз…

Неволно потръпнах. Не исках да чувам това име никога повече. Та той ме беше зарязал точно заради Лорена!

— Трябва да ти разкажа! — продължи той. Гласът му звучеше почти сърдито. Беше забелязал реакцията ми. — Дай ми тази възможност.

Миг по-късно махнах примирено с ръка.

— Трябваше да отида в Джаксън, когато тя ми се обади, защото просто не можех да й откажа — каза той.

Веждите ми изхвърчаха нагоре. Това го бях чувала и преди. Звучеше ми като „Изгубих самоконтрол“ или „Краката ми сами ме задърпаха натам, а и не мислех с главата си, ами с…“.

— Преди много време с нея бяхме любовници. Както Ерик ти е казал, любовните връзки между вампири са бурни, страстни и краткотрайни. Но Ерик вероятно е премълчал факта, че именно Лорена е вампирът, който ме „приобщи“.

— Към Тъмната страна? — попитах аз и веднага прехапах езика си. Неподходяща тема за лекомислени шеги.

— Да — потвърди Бил напълно сериозно. — След това станахме любовници. Не е задължително, но се случва.

— Но вие сте се разделили…

— Да, преди около осемдесет години. В един момент почувствахме взаимна непоносимост. Оттогава не бях виждал Лорена, макар че до мен достигаха слухове за делата й, разбира се.

— Аха, разбира се — измърморих аз под носа си.

— Но трябваше да се подчиня на призива й. Това е абсолютно задължително. Когато създателят ти те зове, ти си длъжен да откликнеш — гласът му звучеше решително.

Кимнах в знак, че проявявам разбиране. Преструвах се и ми личеше, предполагам.

— Тя ми заповяда да те напусна — тъмните му очи ме пронизваха. — Каза ми, че ако не го направя, ще те убие.

В този момент почувствах, че започвам да губя търпение. Ухапах бузата си отвътре, много силно, за да сдържа гнева си.

— Тоест, без каквото и да било обяснение или разговор с мен ти просто взе решение. Избра сам най-добрия вариант и за двама ни!

— Нямах избор — каза той. — Трябваше да й се подчиня. Знаех много добре, че е способна да те нарани.

— О, да, тук си напълно прав — Лорена наистина беше използвала цялата си мъртвешка мощ, и то с намерението не просто да ме нарани, а да ме прати в гроба. Но аз я докопах първа — признавам, по чиста случайност, но все пак късметът застана на моя страна.

— И в крайна сметка ти вече не ме обичаш — каза Бил с едва доловима въпросителна нотка в гласа.

Не разполагах с ясен отговор на безмълвния му въпрос.

— Не знам — отвърнах. — И през ум не ми е минавало, че ти си имал желание да се върнеш при мен. В крайна сметка аз убих твоята майчица — и в моя глас се долавяше въпросителна нотка, но злостната надделяваше.

— Значи се нуждаем от още време. Когато се върна, можем отново да поговорим, ако си съгласна. Една целувка за довиждане?

За мой срам, умирах от желание да целуна Бил. Макар че идеята беше ужасна. Трябваше да я прогоня дори от мислите си. Изправихме се и аз леко докоснах с устни бузата му. Бялата му кожа излъчваше онова бледо сияние, което отличава вампирите от хората. Даже ми е странно, че са малцина онези — като мен, — които го забелязват.

— Виждаш ли се с върколака? — попита той на вратата. Звучеше така, сякаш някой насила дърпаше думите от устата му.

— С кой върколак по-точно? — попитах аз и едва устоях на изкушението да изпърхам с мигли. Не заслужаваше отговор. И го знаеше. — Колко време ще отсъстваш? — добавих малко припряно и той ме изгледа със смесица от тревога и любопитство.

— Не е сигурно. Може би две седмици — отвърна.

— Може да поговорим, като се върнеш — казах аз и отместих поглед встрани. — Нека ти върна ключа — добавих и започнах да ровя в чантата си.