Йон Линдквист - Покани ме да вляза

Задъха се от усилието да го мъкне по подгизналата пръст, а съскането от флакона дереше слуха му като назъбен нож. И той нарочно пъхтеше по-силно, за да заглуши звука.

Накрая стигна долчинката с изтръпнали ръце и мокър от потта гръб. Там остави момчето долу в ниското. Легна до него. Спря халотана и махна накрайника. Настъпи тишина. Гърдите на жертвата се вдигаха и отпускаха. Най-много след осем минути ще се събуди. Но нямаше да се събуди.

Хокан лежеше до него, гледаше лицето му, прокара пръст по него. Примъкна се по-близо, прегърна отпуснатото тяло и го притисна към себе си. Целуна нежно момчето по бузата, прошепна на ухото му „прощавай“ и се изправи.

Сълзи напираха в очите му, като гледаше беззащитното тяло на земята. Все още можеше да се откаже.

Паралелни светове. Утешителна мисъл.

Съществуваше паралелен свят, в който той не правеше това, което сега щеше да направи. Свят, в който той сега си тръгваше и оставяше момчето да се събуди и да се чуди какво се е случило.

Но не и в този свят. Тук той отиде до чантата си и я отвори. Нямаше време. Набързо навлече дъждобрана върху дрехите си и извади необходимото. Нож, въже, голяма фуния и петлитрова пластмасова туба.

Сложи всичко на земята до момчето, вгледа се в младото тяло за последен път. После взе въжето и се залови за работа.

Ръгаше, ръгаше и ръгаше. След първото намушкване Йони разбра, че този път нямаше да е като досега. Опита да се изскубне, а кръвта шуртеше от дълбоката порезна рана на бузата му, само че Убиеца беше по-бърз. Сряза сухожилията от задната страна на коленете му с няколко мълниеносни движения и Йони падна, затърчи се върху мъха, замоли за милост.

Убиеца обаче не се трогваше. Йони заврещя като… прасе, когато той се нахвърли отгоре му, а земята изпи кръвта му.

На ти заради тоалетната днес. На ти за онзи път, когато ме подмами да играем покер на перкане по челото. Ще ти отрежа устните заради всички гнусотии, които си ми наговорил.

Йони беше протекъл през всички дупки и не можеше нито да каже, нито да направи нещо лошо. Отдавна беше мъртъв. Накрая Оскар прониза втренчените му в нищото очи, прас, прас , изправи се и загледа творението си.

Беше насякъл на парчета изгнилото паднало дърво, което представляваше победения Йони, стволът беше надупчен от намушквания. Около здравото дърво, което беше предишният, изправеният Йони, се валяха трески.

Дясната му ръка кървеше, с нея държеше ножа. Малка драскотина близо до китката, сигурно острието се е приплъзнало при някой удар. Ножът не беше много подходящ за целта. Облиза си ръката, все едно пиеше кръвта на Йони.

Избърса остатъците от кръв с канията от вестник, прибра ножа и се запъти към вкъщи.

Гората, която от години го беше плашила и му приличаше на вражеско свърталище, сега беше негов дом и убежище. Дърветата се отдръпваха почтително, когато минаваше. Не изпитваше и капка страх, макар да беше станало доста тъмно. Не изпитваше никакво безпокойство за утрешния ден, с каквото и да го изненадаше. Тази нощ ще спи спокойно.

Когато се върна в двора, седна на бордюра на пясъчника, за да се поуспокои, преди да се прибере. Утре ще си набави по-хубав нож, нож с предпазна дръжка, как се казваше… гард, за да не се пореже. Защото смяташе да напада пак.

Хубава игра беше.

Очите на майка му бяха насълзени, когато хвана ръката на Оскар през кухненската маса и я стисна силно.

— В никакъв случай не ходи в гората, чуваш ли?

Момче на възрастта на Оскар било убито във Велингбю вчера. Пишеше го във вестниците и майка му не беше на себе си, откакто се бе прибрала вкъщи.

— Можеше да бъдеш… не ми се мисли.

— Но това е станало във Велингбю.

— Искаш да кажеш, че някой, който убива деца, не би могъл да вземе метрото за две спирки? Или пеша? Да дойде до Блакеберг и да направи същото? Често ли ходиш в гората?

— Ъъ, не.

— Повече няма да излизаш от двора, поне докато това… Докато го заловят.

— Няма ли да ходя на училище?

— Напротив, ще ходиш. Но след училище се прибираш право вкъщи и няма да напускаш двора, докато не се прибера.

— А след това?

Страхът в очите на майка му се примеси с яд.

— Искаш да те убият ли? А? Ще идеш в гората да те убият, а аз ще седя тук да те чакам и да се тревожа, докато ти си там… зверски накълцан от някой… — очите й още повече се насълзиха.

Оскар сложи ръка върху нейната.

— Няма да ходя в гората. Обещавам.