Йон Линдквист - Покани ме да вляза

— … нейна грешка… без противозачатъчни…

— Ама той пък би трябвало…

— … да си го представиш като баща…

Някоя приятелка чака бебе. Момчето не поема отговорност. Така е. Винаги. Всички мислят само за себе си. Моето щастие, моят успех, единствено това се чува. Любовта е да положиш живота си в краката на другия, днешните хора не са способни на такова нещо.

Смръзна се от студ, чувстваше се скован, дъждобранът нямаше да го спаси. Пъхна ръка под палтото и натисна пръскалката на бутилката. Свистене. Работи. Пусна я.

Размаха ръце и се потупа по тялото. Нека някой да мине. Сам. Погледна си часовника. Още половин час. Нека някой да мине вече. В името на живота и любовта.

Вече се стъмваше, когато Оскар прегледа цялата тетрадка за изрезки и изяде всичките десертчета. Както обикновено, след толкова много сладко се чувстваше преял и мрачно осъзнаваше вината си.

Майка му щеше да се прибере чак след два часа. Тогава щяха да вечерят. След това щеше да си напише домашните по английски и математика. После може би щеше да чете някоя книга или да погледа телевизия с мама. Нямаше да дават нищо особено тази вечер. След това щяха да пият какао и да хапнат кифлички, да си говорят. Накрая щеше да си легне и да не може да заспи от тревога заради утрешния ден.

Да имаше на кого да се обади. Разбира се, би могъл да потърси Юхан с надеждата и той да няма какво да прави.

Юхан беше от неговия клас и заедно прекарваха доста приятно, имаше ли обаче някое друго занимание, той винаги пренебрегваше Оскар. Юхан му се обаждаше, когато му доскучаеше, не обратното.

В апартамента беше тихо. Нищо не се случваше. Бетонните стени го потискаха. Той седеше на леглото си с ръце на коленете и му тежеше от сладките.

Сякаш щеше да се случи нещо. Сега.

Притаи дъх, ослуша се. Полази го лепкав страх. Нещо се приближаваше. През стените проникваше безцветен газ, който щеше да придобие някакъв вид и да го погълне. Той седеше вцепенен, притаил дъх и заслушан.

Мигът премина. Оскар си пое отново дъх.

Отиде до кухнята, изпи чаша вода и свали най-големия кухненски нож от магнитната лента. Опита острието с нокътя на палеца, както го беше учил татко му. Тъпо. Прокара ножа през точилото няколко пъти и го пробва пак. Отряза от нокътя си микроскопична люспица.

Добре.

Загъна ножа в един вечерен вестник като импровизирана ножница, залепи го с тиксо и го пъхна през колана покрай лявото си бедро. Само дръжката се подаваше. Опита се да върви. Острието му пречеше и го извъртя към слабините си. Неудобно, но ставаше.

Облече си якето в коридора. После си спомни за всичките опаковки от шоколади, пръснати по пода в стаята му. Събра ги и ги завря в джоба на якето, да не би майка му да се прибере преди него. Можеше да остави хартийките под някой камък в гората.

Още веднъж провери да не е оставил някакви улики.

Играта бе започнала. Той беше опасен сериен убиец. Вече беше убил четиринайсет души с острия си нож, без да остави никаква улика. Нито косъм, нито опаковка от десерт. Полицията се боеше от него.

Сега щеше да отиде в гората и да избере следващата си жертва.

Странно, но той вече знаеше как се казва и как изглежда. Йони Форшберг с дългата коса и големите зли очи. Щеше да го накара горещо да моли за живота си, да квичи като прасе, но напразно. Ножът имаше последната дума, а земята щеше да пие кръвта му.

Оскар беше прочел тези думи в някаква книга и му харесваха.

„Земята ще пие кръвта му.“

Повтаряше си ги като мантра, докато заключваше входната врата и на излизане през портала — с лявата ръка върху дръжката на ножа.

Земята ще пие кръвта му. Земята ще пие кръвта му.

Арката, през която си беше дошъл, се намираше в десния край на блока им, но той тръгна наляво, подмина два други и излезе през входа за колите. Напусна вътрешното укрепление. Пресече улица Ибсен и се спусна по наклона. Напусна външното укрепление. Продължи надолу към гората.

Земята ще пие кръвта му.

За втори път този ден Оскар се чувстваше почти щастлив.

Оставаха само десет минути от времето, което си беше определил Хокан, когато по пътеката се зададе самотно момче. Видя му се тринайсет-четиринайсетгодишно. Идеално. Възнамеряваше да изтича приведен от другата страна на пътеката и да пресрещне избраника си.

Сега обаче краката му наистина се бяха сковали. Момчето крачеше безгрижно по пътеката, налагаше се да побърза. Всяка изминала секунда намаляваше шанса за безупречно изпълнение. Но краката му отказваха да се движат. Той стоеше парализиран и зяпаше, докато избраникът, перфектният, напредваше и всеки момент щеше да се изравни с него, да се озове точно пред него. Скоро щеше да е твърде късно.