Йон Линдквист - Покани ме да вляза

Трябва. Трябва. Трябва.

Не го ли направеше, ще се наложи да си посегне. Не можеше да се прибере вкъщи с празни ръце. Това е. Или момчето, или той. Това е изборът.

Размърда се, твърде късно. Запрепъва се през гората право към него, вместо да го пресрещне на пътеката спокойно и елегантно. Идиот. Некадърник. Сега то щеше да заподозре нещо, да бъде нащрек.

— Ехо! — викна му. — Извинявай!

Момчето спря. Поне не хукна да бяга, пак добре. Налагаше се да измисли какво да му каже, да попита нещо. Отиде при него, то го изчака на пътеката.

— Ами, извинявай, ъъ… колко е часът?

Момчето хвърли бърз поглед към ръчния часовник на Хокан.

— А, моят е спрял.

То леко притеснено си погледна часовника. Нямаше друг изход. Хокан пъхна ръка под палтото си и сложи пръст върху пръскалото в очакване на отговора му.

Оскар се спусна надолу до печатницата и сви по горската пътека. Вече не чувстваше тежест в стомаха, а само опияняващо напрежение. По пътя към гората фантазиите му сякаш се превръщаха в реалност.

Виждаше света през очите на убиец, поне доколкото можеше да си го представи с въображението си на тринайсетгодишен. Красив свят. Свят, който той командваше, който тръпнеше пред решенията му.

Вървеше по горската пътека в търсене на Йони Форшберг.

Земята ще пие кръвта му.

Стъмваше се и дърветата го обгърнаха като нямо множество, те дебнеха и най-малкото движение на убиеца, страхуваха се кой ще пострада. Той обаче се движеше през тях и ги подминаваше: вече беше зърнал жертвата си.

Йони Форшберг стоеше на един хълм на петдесетина метра от пътеката с опрени на хълбоците ръце и с подигравателна усмивка, лепната на лицето. Въобразяваше си, че ще стане както винаги. Ще събори Оскар на земята, ще му затисне носа и ще му натъпче в устата борови иглички и мъх или нещо подобно.

Как само се лъжеше. Срещу него не беше Оскар, а Убиеца, и ръката му здраво държеше ножа, готова за удара.

Убиеца вървеше към Йони Форшберг бавно и с достойнство, погледна го в очите, поздрави го:

— Здрасти, Йони.

— Здрасти, малък Прасчо. Пускат ли те да излизаш толкова късно?

Убиеца извади ножа си. И замахна.

— Пет и петнайсет.

— Да. Благодаря.

Момчето не продължи. Стоеше и се взираше в Хокан, а той направи опит да пристъпи по-напред. Момчето остана неподвижно, следеше го с поглед. Всичко отиваше по дяволите. Естествено, че е надушило нещо гнило. Някакъв човек цъфва от гората, за да пита за часа, а сега стои като същински Наполеон с едната ръка под палтото.

— Какво криеш там? — момчето кимна към сърцето му.

Хокан усети главата си празна и не знаеше какво да прави. Извади флакона и му го показа.

— Това пък какво е?

— Халотан.

— За какво го разнасяш?

— За да… — опипа гумения накрайник, опитвайки се да измисли някакъв отговор. Не умееше да лъже. Уви. — Ами за да… такава ми е работата.

— Каква работа?

Момчето се беше поотпуснало. Носеше спортна чанта почти като неговата, която беше оставил в долчинката. Посочи я с ръката, в която държеше флакона.

— На тренировка ли отиваш?

Когато момчето погледна към чантата, той се възползва от случая.

Посегна с двете ръце, със свободната хвана момчето за тила, с другата затисна устата му с гумения накрайник и натисна пръскалото. Чу се звук като съскане на голяма змия и момчето направи опит да отскубне главата си, но тя беше приклещена между ръцете на Хокан в хватка на отчаянието.

Момчето се отметна назад и дръпна Хокан. Съскането на змията заглуши всички останали звуци, когато паднаха върху пътеката, засипана с борови иглички. Хокан стискаше конвулсивно главата му и крепеше накрайника, докато се търкаляха по земята.

След две-три дълбоки вдишвания момчето започна да се отпуска в хватката му. Хокан задържа накрайника на устата му и се огледа.

Никакви свидетели.

Съскането на флакона изпълни мозъка му като зла мигрена. Той застопори пръскалото и измъкна свободната си ръка изпод момчето, напипа ластика и го надяна на главата му. Така закрепи накрайника.

Изправи се с болка в ръцете и погледна плячката си.

Момчето лежеше с разперени ръце, накрайникът беше закрепен върху носа и устата му, а флаконът с халотан беше на гърдите му. Хокан се огледа още веднъж, взе чантата и я сложи на корема му. След това вдигна тялото и го понесе към долчинката.

Момчето тежеше повече, отколкото беше предполагал. Беше мускулесто. Натежало отпуснато тяло.