Йон Линдквист - Покани ме да вляза

Изправи се и застана насред стаята с ножа. Беше красив, даваше мощ на ръката, която го държеше.

Дрънчене на чинии откъм кухнята. Той размаха ножа във въздуха. Убиеца. Като се научи да владее силата си, Йони, Мике и Томас няма да го тормозят повече. Канеше се да замахне още веднъж, но се спря. Някой можеше да го види откъм двора. Навън беше тъмно, а лампата в стаята му светеше. Хвърли поглед към двора, но видя отражението си в стъклото на прозореца.

Убиеца.

Пъхна ножа обратно в скривалището. Това беше просто игра. Такива неща не се случваха наистина. Само че трябваше да научи подробности. Трябваше да разбере час по-скоро.

Томи седеше на фотьойла и разлистваше списание за мотоциклети, кимаше и хъмкаше. От време на време вдигаше списанието, за да покаже някоя особено интересна снимка на седналите на дивана Ласе и Роба с коментар за кубиците и максималната скорост. Голата крушка на тавана се отразяваше в лъскавата хартия, хвърляше бледи отблясъци по стените от бетон и дърво.

Държеше ги на тръни.

Майката на Томи ходеше със Стафан, който работеше в полицията във Велингбю. Томи не го обичаше особено, напротив, тъкмо обратното. Изглеждаше му лицемерен многознайко. Отгоре на това и религиозен. Чрез майка си обаче Томи научаваше това-онова — неща, които Стафан не биваше да разказва на нея, а тя — на Томи, но…

По този начин научи например докъде беше стигнало разследването на обира в магазина за електроника на площад Исландсторет. Извършен от него, Ласе и Роба.

Никакви следи от извършителите. Майка му беше казала точно така: „Никакви следи от извършителите“. Думи на Стафан. Дори не разполагаха с описание на колата.

Томи и Робата бяха на шестнайсет, от тази година в гимназията. Ласе беше на деветнайсет и имаше проблем с главата, работата му беше да сортира металните части в „ЛМ Ериксон“ в Улвсунда. Затова пък имаше шофьорска книжка. Както и бял сааб от 74-та, чиито регистрационни номера бяха подправили с маркер преди кражбата с взлом. Престараване — никой не беше видял колата.

Плячката потулиха в неизползваното от никого скривалище срещу мазето, където се срещаха. Прерязаха веригата на вратата с клещи резачки и сложиха нова ключалка. Не знаеха точно как щяха да продадат всичко, интересуваше ги самият обир. Ласе беше продал един касетофон на някакъв колега за двеста крони, но това беше всичко.

А им се виждаше и най-сигурно да си мълчат за стоката известно време. Най-вече да не оставят Ласе да се занимава с продажбите, защото беше… леко загубен , както казваше майката на Томи. Но вече бяха изминали две седмици от обира, а и полицията си имаше друга работа.

Томи разлистваше списанието и се подсмихваше. Да, да. Съвсем друга работа. Робата барабанеше с пръсти по бедрото си.

— Айде де. Да чуем.

Томи вдигна списанието към него.

— Кавазаки. Триста кубика. Директно впръскване и…

— Стегни се. Хайде.

— Какво бе… за убийството?

— Да!

Томи прехапа устни, престори се, че размишлява.

— Ами какво беше сега…

Ласе приведе длъгнестото си тяло на дивана, преви се като сгъваемо ножче.

— Уф! Хайде, разправяй!

Томи остави списанието настрана и фиксира Ласе с поглед.

— Ти сигурен ли си, че искаш да чуеш? Малко е гадно.

— Я стига!

Ласе се изпъчи, но Томи забеляза безпокойството в очите му. Стигаше само да направи някоя гадна физиономия, да заговори с особен глас и да откаже да спре, за да го изплаши здравата. Веднъж Томи и Робата се направиха на зомбита с грима на майката на Томи, отвинтиха крушката от тавана и причакаха Ласе. В крайна сметка Ласе напълни гащите, а Робата се сдоби с насинено око на същото място, което беше намацал с тъмносини сенки. След това гледаха да не го плашат много-много.

Сега Ласе седеше изправен на дивана, скръстил ръце на гърдите си, за да покаже, че е подготвен за всичко.

— Ами значи… това не е било обикновено убийство, така да се каже. Намерили пича… увиснал на едно дърво.

— К’во? Обесен? — попита Робата.

— Да, провесен. Но не за врата. За краката. Висял с главата надолу, значи. На дървото.

— Е, к’во, то от това не се умира.

Томи изгледа Робата продължително, сякаш забележката му беше особено интересна, после продължи:

— Не. Естествено, че не. Само че и гърлото му било прерязано. А от това се умира. Цялото гърло. Прерязано. Като… пъпеш. — Прокара пръст по шията си, за да покаже откъде е минал ножът.

Ръката на Ласе се стрелна към гърлото да го предпази. Той поклати бавно глава: