Йон Линдквист - Покани ме да вляза

Днес щеше да прибере чантата вкъщи. Може би да я нареже на парчета и да ги изхвърли в тоалетната. Така ли се прави?

Как всъщност се прави?

„КРАЙНА СТАНЦИЯ. УМОЛЯВАТ СЕ ПЪТНИЦИТЕ ДА НАПУСНАТ ВЛАКА.“

Метрото изплю пътниците, а Хокан последва потока с чантата в ръка. Струваше му се тежка, макар че само флаконът вътре понатежаваше. Положи усилия да върви нормално, не като човек, тръгнал към собствената си екзекуция. Не биваше да привлича вниманието на хората.

Краката му обаче бяха като оловни, искаха да се слеят с перона. Ами ако просто си остане тук? Ако се закове на място, без да помръдва, и просто си остане? Да изчака настъпването на нощта, някой да го забележи, да се обади… и някой да го прибере. Да го заведе някъде другаде.

Продължи да крачи с естествена походка. Десен крак, ляв крак. Не биваше да оплеска нещата. Иначе щяха да се случат ужасни неща. Възможно най-ужасните.

На изхода горе се огледа. Беше зле с чувството за ориентация. В коя посока е горичката? Разбира се, не би могъл да попита. Трябваше да рискува. Просто да продължи напред и да приключи. Десен крак, ляв крак.

Трябва да има друг начин.

Само че нищо не му идваше на ум. Съществуваха определени условия, определени критерии . Това беше единственият начин да ги изпълни.

Беше го правил два пъти и двата пъти се провали. Не толкова сериозно във Векшо, но достатъчно, за да се наложи да се преместят. Днес щеше да го направи както трябва и да заслужи похвала.

Може би дори милувка.

Два пъти. Така че е обречен. Какво значение има още един трети път? Никакво. Общественото наказание щеше да е същото. Доживотна присъда.

А нравственото? Колко засуквания на опашката, цар Минос? 2 2 Данте, „Ад“: (цар Минос) според престъпността кръга показва (…) около кръста свой опашката си дълга кат увива. Прев. Константин Величков. — Б.р.

Парковата алея, по която вървеше, свиваше малко по-напред и там започваше гората. Сигурно нея беше видял на картата. Флаконът и ножът се удряха и дрънчаха. Постара се да носи чантата, без да я клати. На пътя пред него се появи дете. Момиченце на около осем години, което се връщаше от училище, а чантата тупаше глухо по бедрото му.

Не! Никога!

Изключено. Не и толкова малко дете. По-добре да е той самият, докато падне мъртъв. Момиченцето си пееше нещо. Той ускори крачка, за да го настигне и да чуе.

Още ли пеят тази песничка децата? Малката сигурно има възрастна учителка. Колко хубаво, че песничката и досега съществува. Искаше му се да се приближи, за да чуе по-добре, да, толкова близо, че да усети мириса на косата й.

Забави ход. Без изцепки сега. Момиченцето се отклони от алеята и продължи по пътека в гората. Сигурно живее в някоя къща от другата страна. Как се престрашават родителите му да го пускат съвсем само. Толкова малко дете.

Той спря, остави малката да продължи напред, да изчезне в гората.

Продължавай да вървиш, мъничка. Не се спирай да си играеш в гората.

Изчака около минута, заслушан в една сипка, която пееше на дървото до него. След това последва момиченцето.

Оскар се прибираше от училище; как само му тежеше главата. Винаги се чувстваше по-зле, когато успяваше да избегне наказанието по този начин: като се направи на прасе или на нещо друго. По-лошо от наказанието. Знаеше го, обаче му беше невъзможно да се насили да приеме достойно гаврата. Предпочиташе да се изложи. Никакво достойнство.

Робин Худ и Спайдърмен имаха достойнство. Ако сър Джон или д-р Октопод ги притиснеха в ъгъла, те плюеха в лицето на опасността, дори да нямаше възможност да отърват кожата.

Но какво разбира Спайдърмен? Той така или иначе винаги успява да се измъкне, въпреки че е невъзможно. Той е герой от комикс и трябва да оцелее за следващия брой. Има своите паешки сили, а Оскар — своето прасешко квичене. Само и само да оцелее.

Нуждаеше се от утеха. Денят му бе преминал отвратително и сега му се полагаше малка компенсация. Тръгна към центъра на Блакеберг, към „Сабис“, въпреки риска да срещне Йони и Мике. Затътри се по зигзагообразната рампа, вместо да се качи по стълбите, стегна се. Трябваше да е спокоен, да не се поти.

Преди година веднъж го спипаха да краде от „Консум“. Пазачът искаше да се обади на майка му, обаче тя беше на работа, а Оскар не знаеше служебния й телефонен номер, не, наистина. Цяла седмица изтръпваше при всяко позвъняване на телефона, но вместо това пристигна писмо, адресирано до майка му.