Ан Райс - Интервю с вампир

— Точно така. Следователно, ако вярваш, че Господ е сътворил Сатаната, трябва да разбереш, че цялата мощ на Сатаната идва от Господ и Сатаната е просто Божие творение, каквито сме и ние. Няма никакви деца на Сатаната.

Не можах да скрия емоцията си. Облегнах се назад в коженото кресло и се вгледах в една малка резбована фигурка на дявол. Най-сетне бях освободен за миг от оковите на присъствието на Арманд и потънах в собствените си мисли, в необоримата логика на това просто съждение.

— Но защо това те тревожи? Със сигурност моите думи не те изненадват — каза ми той. — Защо позволяваш на това да те безпокои?

— Нека ти обясня — започнах аз. — Знам, че ти си главен вампир. И аз те уважавам. Но не съм способен на твоята дистанцираност. Знам какво представлява тя, но не я притежавам. Съмнявам се, че изобщо някога ще я постигна. И приемам това.

— Разбирам — кимна той. — Видях те в театъра, ти страдаше, съчувстваше на онова момиче. Видях, че съчувстваше и на Денис, когато ти го предложих; ти също умираш, когато убиваш, сякаш смяташ, че заслужаваш да умреш и не си спестяваш никое страдание. Но защо тогава искаш да се наречеш дете на Сатаната, щом притежаваш подобна емоция и чувство за справедливост!

— Аз съм зъл, аз съм зло като всеки вампир, съществувал някога! Убивал съм хиляди пъти и ще го направя пак. Аз пих от това момче, когато ти ми го предложи, макар че не знаех, че ще оцелее след това.

— А защо това да те прави зъл като другите вампири? Нима няма степени на злото? Нима злото е огромна зловеща пропаст, в която падаш още с първия грях и политаш към дъното?

— Да, така мисля — отвърнах аз. — Може би не е логично, както би искал да звучи. Но за мен това е пустош и мрак, в които не намирам утешение.

— Но ти не си докрай честен — каза ми той и за първи път усетих някаква емоция в гласа му. — Със сигурност разбираш, че при добродетелта има степени и вариации. Има детска добрина, която е невинност, съществува и добрината на монаха, който отдава всичко свое на другите и живее единствено, за да им служи. Има я и добродетелта на светците, добродетелта на обикновените домакини. Нима всичко това е едно и също?

— Не. Но това няма нищо общо и не може да се сравнява със злото — отговорих аз.

Не бях разсъждавал за тези неща, но сега отговарях убедено. Моите най-дълбоки чувства намираха форма, каквато нямаше да имат, ако не ги бях изрекъл точно в този разговор. В някакъв смисъл моят ум имаше пасивната роля. Имам предвид, че той трябваше само да извлече и формулира мисълта от мътилката на копнеж и болка, но само когато бъдеше докоснат от другото съзнание, когато бъдеше оплоден от него, дълбоко развълнуван от него и подтикнат да направи заключения. Най-сетне изпитвах така лелеяното и осезателно облекчение от самотата. Ясно си спомням и още страдам от онези мигове в друг век, когато стоях в подножието на стълбата на къщата на Бабет и когато изгарях от безсилие след годините, прекарани с Лестат. После дойде страстната и обречена любов към Клодия, която накара самотата ми да отстъпи благодарение на задоволяването на сетивата, същите онези сетива, които копнееха за убийство. Видях и пустия планински връх в Източна Европа, където се срещнах с безмозъчния вампир и го убих сред руините на манастира. Сега имах чувството, че някакъв огромен копнеж на ума ми се е пробудил отново, за да бъде задоволен. Това чувствах, въпреки че казах:

— Тази мрачна пустош съществува. Няма никаква утеха.

Гледах Арманд и големите му кафяви очи на изопнатото, неподвластно на времето лице. Той също ме гледаше, но както се гледа картина, и аз отново почувствах как се откъсвам от физическия свят и се плъзгам към познатия делириум. Пробуждането на нуждата ми беше така ужасяващо, че всяко обещание за задоволяването ѝ съдържаше и непоносимата възможност за разочарование. И все пак ужасният, древният, преследващият ме въпрос за злото ме измъчваше.

Мисля, че хванах главата си с ръце, както смъртните инстинктивно покриват лицето си с длани и посягат към мозъка си, сякаш могат да го достигнат през черепа, за да го масажират и да облекчат агонията му.

— А как се стига до злото? — попита ме той. — Как така някой изведнъж се откъсва от истинния път и твори зло, като трибунала на простолюдието на Революцията или пък най-жестоките римски императори? Нима е нужно само да пропуснеш някоя неделна проповед или пък да изплюеш комката за причастие? Или пък да откраднеш самун хляб… или да спиш с жената на съседа?