Ан Райс - Интервю с вампир

— Не… — поклатих аз глава. — Не.

— Ако злото няма степени и наистина съществува, то тогава и един грях ще е достатъчен. Това ли искаш да ми кажеш? Че Бог съществува и…

— Не знам дали Бог съществува — прекъснах го аз. — От всичко, което наистина знам, излиза, че… той не съществува.

— Тогава грехът няма никакво значение — каза той. — Няма грях, няма зло.

— Това не е истина. Защото, ако Господ не съществува, то ние сме съществата с най-висше съзнание във вселената. Само ние разбираме понятието за време и стойността на всяка минута от човешкия живот. А злото, истинското зло, е отнемането на човешки живот. Няма значение, че човекът така или иначе може да умре утре или пък вдругиден, или когато и да било… Защото ако Господ не съществува, този живот… всяка секунда от него… е всичко, което имаме.

Той се облегна замислено назад, големите му очи се присвиха и се вгледаха в огъня. За първи път откъсваше поглед от мен и аз можех да го гледам спокойно. Дълго стоя така и аз почти долавях мислите му, сякаш бяха осезаеми като дим. Не ги четях, но чувствах силата им. Той притежаваше някаква аура и въпреки че лицето му беше младо, изглеждаше безкрайно стар и мъдър. Не мога да го обясня добре, защото не мога да опиша как на това младо лице и в тези невинни очи се четяха огромен опит и мъдрост.

Той стана, хвана ръце зад гърба си, и погледна към Клодия. Нейното мълчание бе неразбираемо за мен. Тя не се интересуваше от тези въпроси, но беше възхитена от него и чакаше да ѝ обърне внимание, като междувременно се учеше от разговора ни. Разбрах и нещо друго, докато те се взираха един в друг. Движенията му бяха контролирани, с неподвластен на човешки жестове или навици маниер. Жестикулираше единствено при нужда, ритуално, като продължение на мисълта, а неподвижността му беше направо свръхестествена. Клодия също беше замръзнала. Те се гледаха с някакво необикновено разбиране, от което аз бях напълно изключен.

За тях аз бях объркано и трескаво същество, каквито бяха смъртните за мен. Когато Арманд се обърна, знаех, че вече е разбрал, че Клодия не споделя моите схващания за злото.

Той заговори внезапно, обърнат към пламъците:

— Значи съществува само едно зло.

— Да — отвърнах аз и този всепоглъщащ въпрос оживя отново, изличавайки всички други тревоги.

— Така е — каза той изненадващо и засили тъгата и отчаянието ми.

— Значи Господ не съществува… ти не знаеш дали Той съществува?

— Не зная.

— Не знаеш! — повторих, без да скривам своята човешка болка.

— Не.

— И никой от вампирите тук не е беседвал с Бога или с Дявола!

— Не и тези, които аз познавам — отвърна той замислен, огънят танцуваше в очите му. — А доколкото знам, след четиристотин години, аз съм най-старият вампир на този свят.

Взирах се изумен в него.

От това се бях страхувал винаги. Значи имаше само самота, нямаше никаква надежда. Нещата щяха да продължат, както са били преди. Моето търсене беше приключило. Аз се облегнах назад и се загледах в огнените езици.

Беше безсмислено да продължавам този разговор, пътуването ми из света се оказа ненужно — ето че пак чух същата история.

— Четиристотин години — повторих аз.

Помня, че се взирах в огъня. Една цепеница се плъзгаше много бавно надолу и цяла нощ нямаше да достигне жаравата. По нея имаше малки дупчици с някаква субстанция, която гореше много бързо и във всяка дупка танцуваше пламъче. Тези малки пламъчета с черни устички ми приличаха на лица, които пеят без глас. Всяко лумване на огъня караше безгласния хор да запее нямата си песен.

Арманд се извъртя и дрехите му изшумоляха. Коленичи пред мен като мозайка от потрепващи сенки и светлина. Протегна ръце да хване главата ми, очите му горяха.

— Това зло, това схващане за злото, е породено от разочарование и горчивина! Нима не разбираш? Деца на Сатаната! Деца на Бога! Само за това ли искаше да ме питаш, само това ли те интересува — искаш да ни превърнеш в божества и дяволи, когато единствената сила, която съществува, е в самите нас? Как може да вярваш в тези стари фантасмагории, в тези митове, в тези емблеми на свръхестественото?

Той откачи картината на дявола, която висеше над неподвижната Клодия, но така бързо, че не можах да проследя движението му. Демонът просто изведнъж се оказа точно пред очите ми и след миг се озова в пращящите пламъци.

Нещо в мен се прекърши от думите на Арманд. Нещо се скъса в душата ми и аз изпитах мъчителна болка във всеки мускул. Станах и отстъпих от него.