Ан Райс - Интервю с вампир

Той я постави внимателно на писалището и тя легна с гръб към подвързаните с кожа книги. Ръцете ѝ се отпуснаха грациозно в скута на лилавата ѝ рокля. Вратите се затвориха пред момчето и то заспа, като зарови лице във възглавниците.

Нещо в тази стая ме притесняваше, но не знаех какво. Нямах представа какво ми е, знам само, че аз самият или някой друг се стремеше да ме откъсне от двете ужасяващи състояния: от вцепенението ми от мрачните картини и от спомена за убийството, което щях да извърша пред очите на всички.

Не знаех какво ме заплашва, от какво иска да избяга съзнанието ми. Не отделях очи от Клодия, която лежеше до книгите сред предметите по писалището — полиран бял череп, свещник, една отворена пергаментова книга, чийто ръкописен шрифт сияеше на светлината. Забелязах над нея лакирана и някак потрепваща средновековна картина на дявол с рога и копита, който беше надвиснал над сборище на вещици. Главата на Клодия беше точно под картината, а разпилените ѝ къдрици почти я докосваха. Тя гледаше вампира с разширени от удивление очи. Прииска ми се да я грабна и я видях във въображението си как увисва като кукла. Взирах се в дявола, чудовищното му лице ми се струваше за предпочитане пред нейната зловеща неподвижност.

— Няма да събудите момчето, ако говорите — каза ми кафявоокият вампир. — Дошли сте отдалеч, пътували сте дълго.

Постепенно объркването ми се разнесе като дим, издухан от порив свеж въздух. Вече бях съвсем буден и спокойно го наблюдавах. Той се беше настанил в креслото срещу мен. Клодия също го гледаше. Той местеше поглед ту към мен, ту към нея, а гладкото му лице и кротките му очи не се бяха променили изобщо.

— Казвам се Арманд — заяви той. — Изпратих Сантяго да ти предаде поканата ни. Знам вашите имена. Приветствам ви в моя дом.

Аз събрах сили да заговоря, но гласът ми прозвуча странно дори за самия мен, когато му казах, че сме се страхували, че сме сами на този свят.

— Но как изобщо сте се появили? — попита той.

Клодия вдигна съвсем леко ръка от скута си, а очите ѝ механично се преместиха от неговото лице на моето. Видях това и знаех, че и той го е забелязал, но още не го показваше с нищо. Веднага разбрах какво иска да ми каже тя.

— Не искате да ми отговорите — каза Арманд с нисък глас, който беше дори по-премерен от този на Клодия, съвсем нечовешки.

Усетих, че отново съм погълнат от присъствието му и се осъзнах с огромно усилие.

— Ти ли си лидерът на групата? — попитах аз.

— Не и в смисъла, който ти влагаш — отвърна ми той. — Но ако изобщо имаме лидер, това сигурно съм аз.

— Не бих искал… би ли ме извинил… но не съм дошъл да обсъждам моето превръщане във вампир. То не ме вълнува, вълнуват ме други въпроси. Затова ако ти нямаш някаква власт, на която съм длъжен да се подчиня, бих искал да не говорим за тези неща.

— А ако ти кажа, че имам такава власт, ще се подчиниш ли? — попита той.

Ще ми се да можех да опиша маниера му на говорене, как всеки път, когато заговореше, сякаш се откъсваше от същото дълбоко съзерцание, в което бях изпаднал и аз, всеки път изглеждаше като сепнат. Това ме объркваше и едновременно с това силно ме привличаше, както ме привличаше самата стая, нейната простота, разкошът ѝ, комбинацията от най-важните неща: книгите, писалището, двете кресла до огъня, ковчега, картините. Изведнъж разкошът на хотелския апартамент ми се стори вулгарен и безсмислен. Разбирах всичко тук, но не и спящото момче, което ме изумяваше.

— Не съм сигурен — отвърнах аз, неспособен да откъсна очи от средновековния Сатана. — Ще трябва да знам откъде… откъде произтича тази власт. Дали идва от другите вампири… или пък от другаде.

— От другаде… — повтори той. — Какво означава това?

— От него? — И аз посочих средновековната картина.

— Това е една картина — отбеляза той.

— И нищо повече?

— Нищо повече.

— А Сатаната… значи не той ти е дал власт като лидер или като вампир?

— Не — отвърна той така спокойно, че ми беше невъзможно да разбера какво мисли за въпросите ми, дали изобщо мисли за тях по единствения понятен за мен начин.

— А другите вампири?

— Не — каза той отново.

— Тогава ние не сме… — облегнах се назад. — Не сме деца на Сатаната?

— Как бихме могли да сме деца на Сатаната? — попита той. — Нима смяташ, че Сатаната е сътворил света, който те заобикаля?

— Не, аз вярвам, че той е дело на Бог, ако изобщо някой го е сътворил. Но Господ трябва да е сътворил и Сатаната и аз искам да знам дали ние сме негови чеда!