Ан Райс - Интервю с вампир

— От много време ви търсим — казах му и сърцето ми се успокои. Това спокойствие сякаш погълна тревогата и загрижеността ми, както морето поглъща късчета от земята. Не мога да го опиша съвсем. И тогава и сега ми е невъзможно. Усилието да си го обясня пред мен самия ме разстройва. Имах чувството, че той знае какво се опитвам да направя, и самата му поза, дълбоките му кафяви очи сякаш се опитваха да ми кажат, че няма смисъл да мисля за това, нито пък да казвам каквото и да било. Клодия мълчеше.

Вампирът се отдели от стената и тръгна по стълбите, като ни направи знак да го последваме — много плавен и много бърз. Моите жестове бяха просто гротескни в сравнение с неговите. Той отвори една врата на долния етаж и ни покани в помещенията под театъра. Краката му едва докосваха каменните стъпала, а гърбът му беше обърнат доверчиво към нас.

Озовахме се в нещо като огромна подземна бална зала, която беше много по-стара от сградата над главите ни. Вратата, през която минахме, се затръшна и светлините отмряха, преди аз да успея да огледам добре помещението. Чух шумолене на дрехи в тъмното и после рязкото драсване на кибритена клечка. Лицето на вампира се появи като огромен пламък над огънчето. Друга фигура се приближи към светлината до него — едно младо момче му поднасяше свещ. Щом го видях, отново изпитах силния копнеж, който голата жена беше събудила в мен от сцената. Момчето се обърна и ме погледна, както ме гледаше кестенявият вампир, който беше запалил вече свещта и му каза да си върви. Светлината достигна до далечните стени и вампирът вдигна свещта и тръгна покрай едната стена, като ни подкани да го последваме.

Виждах цял свят от фрески и стенописи, цветовете им бяха дълбоки и ярки на танцуващата светлина. Постепенно ми стана ясно каква е основната им тема. Това беше ужасяващата картина „Триумфът на Смъртта“ на Брьогел, нарисувана в такъв мащаб, че безбройните отвратителни фигури надвисваха над нас в мрака. Безмилостните скелети пренасяха безпомощните мъртви през вонящ ров или пък теглеха каруци с човешки черепи, обезглавяваха проснати на земята трупове или пък увесваха човеци на бесилки. Камбана биеше над безкрайния ад на изпепелената и димяща пустош, през която огромна армия настъпваше към клането. Извърнах се, но вампирът с кестенявата коса докосна ръката ми и ми посочи нататък по стената, за да видя „Падението на ангелите“. Пред очите ми бавно се материализираха прокълнатите същества, прокудени от небесните висини към зловещия хаос от чудовища. Картината беше така жива и съвършена, че потръпнах. Вампирът ме докосна отново, но аз не помръднах, загледан в горната част на стенописа, където в сенките различих два красиви ангела с тромпети пред устните. За секунда магията се разруши. Бях почувствал същото, като при първото си влизане в „Нотр Дам“, но след това сякаш нещо мимолетно и съкровено се откъсна от мен.

Свещта се издигна. Ужасите по стените заиграха около мен: кошмарните образи на Бош, подутите трупове на Траини, чудовищните ездачи на Дюрер, смайваща сбирка от средновековни гравюри, емблеми и резби. На тавана бяха изрисувани скелети и гниещи мъртъвци, демони и уреди за мъчения. Сякаш бях попаднал в катедрала на смъртта.

Накрая се озовахме в средата на залата, а свещта оживяваше образите навсякъде около нас. Бях като в делириум, помещението се люлееше пред очите ми и имах чувството, че политам в бездна. Посегнах да хвана ръката на Клодия. Тя стоеше замислена, с безизразно лице. Погледна ме равнодушно, за да покаже, че иска да я оставя на мира, и изтича далеч от мен. Тропотът на стъпките ѝ отекна силно по каменния под, сякаш някой потупваше с пръсти по слепоочията ми, по самия ми череп. Притиснах с длани слепоочията си и се взрях невиждащо в пода, в търсене на някакво убежище. Ако вдигнех очи, щях да налетя на някой отвратителен ужас, който не бих понесъл. Видях как лицето на вампира изплува в светлината на свещта, лишените му от възраст очи бяха обрамчени от черни мигли. Устните му бяха неподвижни, но на мен ми се стори, че се усмихва. Взирах се все по-усилено в него, убеден, че това е някаква могъща илюзия, която мога да разруша, ако се концентрирам. Но колкото повече го гледах, толкова повече ми се струваше, че той се усмихва и дори ми се причу някакво беззвучно шептене и тананикане. Нещо шумолеше в мрака, сякаш тапети се навиваха и пращяха в пожар или пък от лицето на горяща кукла се белеше боя. Изпитах желание да посегна към него, да го разтърся силно, за да накарам лицето му да се раздвижи. Внезапно той се оказа притиснат към мен, прегърнал ме с една ръка през гърдите. Миглите му бяха толкова близо, че ги виждах размазани и сияещи над бялото на очите му; усетих лекия му дъх по кожата си. Да, това беше делириум.