Ан Райс - Интервю с вампир

Аз посегнах към Клодия в тъмното и стиснах здраво ръката ѝ. Тя обаче стоеше неподвижно като омагьосана. Гората на сцената, из която се луташе безпомощното смъртно момиче, взряно в невидимия източник на смеха, се раздели на две половини, за да позволи на вампира да стигне до жертвата си.

Тогава момичето се приближи до светлините в предната част на сцената и го видя. Спря насред крачка и изхлипа като малко дете. Всъщност тя много приличаше на дете, макар че беше зряла жена. Само леките бръчици по нежната плът около очите ѝ издаваха възрастта ѝ. Гърдите ѝ бяха малки, но надигаха красиво блузата ѝ. Бедрата ѝ бяха тесни, но прелъстителни изпод изцапаната пола. Тя се отдръпна от вампира и аз видях в очите ѝ сълзи, които блещукаха като стъкълца. Изплаших се за нея, дожаля ми. Красотата ѝ беше трогателна.

От мрака в дъното на сцената се появиха няколко нарисувани черепа. Фигурите, които носеха маските, бяха невидими заради черните си дрехи. Само белите ръце, които придържаха пелерините, сияеха. Това бяха мъже и жени вампири, които се приближаваха към жертвата. Един по един те хвърлиха маските на отвратителна купчина и черепите се ухилиха към потъналия в мрак таван. На сцената бяха излезли седем вампира, сред които имаше три жени. Полуразголените им бели гърди сияеха над тесните черни корсажи, а суровите им бели лица се взираха с мрачни очи под черни къдрици. Изглеждаха поразително красиви, докато плаваха в мрака и обграждаха жената. До русата ѝ коса и розова кожа те изглеждаха още по-бледи и студени. Чувах дишането на хората в залата, тихите им въздишки. Спектакълът беше невероятен — този затварящ се обръч от бели лица и водещата фигура на Джентълмена Смърт, който се обърна към публиката с ръце на сърцето и сведена от копнеж глава, за да събуди съчувствието им — не е ли неустоима! Чуха се смехове, въздишки.

Но именно жената наруши магическата тишина.

— Не искам да умра — тихичко каза тя. Гласът ѝ звънтеше като камбана.

— Ние сме Смъртта — отвърна водачът, а останалите прошепнаха: — Смъртта!

Тя се обърна и косата ѝ се развя като златен дъжд — гъста и жива над прашните ѝ дрехи.

— Помогнете ми! — извика жената немощно, сякаш се страхуваше да повиши глас. — Някой да ми… — Обръщаше се към зрителите в залата, защото знаеше, че са там. Клодия се изсмя тихо. Момичето на сцената не разбираше съвсем къде се намира и какво се случва, но определено знаеше повече от хората, които се взираха в нея от местата си в салона.

— Не искам да умра! Не искам! — Нежният ѝ глас се прекърши, очите ѝ бяха приковани във високия и зловещ водач на вампирите, в лукавия демон, който пристъпи извън кръга към нея.

— Всички умираме — каза ѝ той. — Това е общото между всички смъртни. — Ръката му посочи към оркестрината, далечните лица на балкона и ложите.

— Не — възпротиви се тя с ужас. — Пред мен има още много години живот… — Гласът ѝ беше станал още по-звънлив от болката. Това я правеше неустоима, също като извивките на голата ѝ шия и жестовете на ръката.

— Години! — извика главният вампир. — Откъде знаеш, че ти остават много години? Смъртта не признава възрастта! Може би в тялото ти вече тлее болест, която ще те изяде отвътре. Или някой мъж може да те убие заради златната ти коса! — И той докосна косите ѝ. Дълбокият му свръхестествен глас беше много плътен: — Има ли смисъл да гадаем какво ти е подготвила съдбата?

— Не ме интересува… аз не се страхувам — възпротиви се тя, звънкият ѝ глас прозвуча много крехък след неговия. — Искам да живея…

— Добре, ако живееш още години, какво ще получиш? Да се превърнеш в прегърбена беззъба старица? — Той отмести косите ѝ от гърба ѝ и оголи бледата ѝ шия, а после бавно дръпна връвчицата на набора на блузата ѝ. Евтината материя се отвори и ръкавите се плъзнаха по тесните розови рамене. Жената веднага ги притисна с длани, но вампирът я хвана за китките и ги дръпна рязко встрани. Всички в залата се втренчиха в тялото ѝ — жените през театралните бинокли, а мъжете се приведоха напред в креслата си. Видях как дрехата ѝ пада и разкрива бледа съвършена кожа, която пулсираше заедно със сърцето ѝ. Малките зърна задържаха дрехата и тя бавно се свлече надолу. Вампирът държеше жената за китките. По зачервените ѝ бузи се стичаха сълзи и тя беше прехапала долната си устна.

— Съвсем сигурно е, че тази розова плът ще посивее и ще се сбръчка с възрастта — каза той.

— Не ме убивайте, моля ви — молеше се тя и извърна лице от него. — Не ми пука за това… Не ми пука…