Ан Райс - Интервю с вампир

Редки аплаузи поздравиха илюзията и постепенно набраха привърженици от всички части на салона, докато не се издигнаха в силно кресчендо, а после отмряха. На сцената се появи тъмна, увита с пелерина фигура, като се придвижваше от един дървесен ствол на друг толкова бързо, сякаш магически се появяваше право в центъра на кръговете светлина. От пелерината се появи ръка, стиснала сребърна коса, а другата държеше дръжката на маска и прикриваше лицето. Маската беше образ на Смъртта — нарисуван череп.

Сред публиката се чуха няколко ахвания. На сцената стоеше самата Смърт, стиснала косата. Смърт сред мрачна гора. Нещо в мен също откликваше на видяното, но не от страх. Човешкото в мен откликваше на магията на тези красиви декори, на мистерията на света на сцената, свят, в който тази закачулена фигура се движеше напред-назад с грацията на пантера и изтръгваше от публиката ахвания, въздишки и благоговеен шепот.

Самите жестове на тази фигура омайваха, подобно на ритъма на музиката. След това се появиха още фигури от двете страни на сцената. Първо излезе една много стара прегърбена жена със сива и подобна на мъх коса. В едната си ръка носеше огромна кошница с цветя. Повлече крака по сцената, а главата ѝ се полюшваше под ритъма на музиката и на бързите стъпки на Мрачния жътвар. Изведнъж жената забърза назад, сякаш беше видяла зловещата фигура, остави кошницата и сключи ръце за молитва. Беше изморена. Опря глава на ръцете си, после ги протегна умолително към него. Той пристъпи към нея, за да я погледне в лицето, което беше невидимо за нас — закрито от сенките и сивата коса, — и веднага се отдръпна, като замаха с ръце пред себе си, сякаш да прогони неприятната миризма. От залата се чу колеблив смях. Но щом старицата се изправи и тръгна след Смъртта, смехът секна.

Музиката премина в жига, докато старицата преследваше Мрачния жътвар по сцената. Накрая той се прилепи до един дървесен дънер и скри маскираното си лице под пелерината, както птица крие главата си с крило. Старата жена, изгубена и отчаяна, взе кошницата си, а музиката забави ритъм и стана по-нежна, докато тя излизаше от сцената. Аз не харесах това. Не ми хареса смехът. Появиха се още фигури и музиката акцентираше техните жестове — това бяха сакати с патерици, просяци в сиви дрипи. Всички посягаха към Смъртта, която се въртеше бързо, изплъзваше им се ловко и правеше почти женствени знаци на отвращение и досада.

Едва тогава осъзнах, че мъртвешки бялата ръка, която извършва тези комични движения, не е боядисана. Именно ръката на вампир предизвикваше смях сред публиката. Щом сцената най-сетне опустя, вампирската ръка се вдигна към ухиления череп, за да прикрие прозявка. После фигурата застана така, сякаш беше облегната на едно изрисувано върху платното дърво, и задряма. Музиката имитираше чуруликане на птици, къдреше се като звук на течаща вода. Насоченият фенер, който осветяваше вампира, притъмня и накрая почти изгасна.

Друг много ярък лъч прониза платното и разкри млада жена, застанала сама в дъното на сцената. Тя беше с царствена осанка и обгърната от гъста златиста коса. Усетих възхитата сред публиката, когато жената се залута из осветения кръг, сякаш се беше изгубила сред дърветата. И тя наистина се беше загубила, защото не беше вампир. Петната по блузата и полата ѝ не бяха сценична боя, а по красивото ѝ лице нямаше и помен от грим. Тя се взираше в светлината, а чертите ѝ бяха фини и изящни като на мраморна Мадона. Русата коса беше ореолът ѝ. Силната светлина я заслепяваше напълно, но всички я виждаха. Стонът, който изскочи от устните ѝ, докато се луташе по сцената, беше последван като ехо от тънкия, романтичен глас на флейтата. Фигурата на Смъртта се събуди със сепване в своя блед кръг светлина, обърна се да види момичето и вдигна рязко глава в израз на възхищение.

Последва съвсем мимолетен изблик на смях. Момичето беше твърде красиво, а в сивите му очи се четеше истински ужас. Играта ѝ беше твърде истинска. После маската с черепа внезапно беше скрита под пелерината и Смъртта разкри сияещото си бяло лице на публиката, като приглади черната си коса с бързи движения. Изпъна жилетката си и изтръска въображаемите прашинки от реверите си. Смъртта беше влюбена. Бялото лице, сияйните скули и намигащото дяволито око спечелиха аплодисментите на публиката, която беше сметнала това за майсторска илюзия. Всъщност на сцената стоеше истински вампир — онзи, който ме бе нападнал в Латинския квартал — злобен, ухилен вампир, ярко осветен от жълтия лъч на фенера.