Ан Райс - Интервю с вампир

— Нищо ти няма.

— Да, разбира се, че нищо ми няма.

Станах на крака, готов за атака. Но фигурата си остана в същата поза, сякаш беше част от стената. Видях как бялата ръка бърка в джоба на жилетката. Извади една картичка и ми я подаде. Не помръднах да я взема.

— Ела при нас утре вечер — прошепна гладкото безизразно лице, осветено само наполовина от лампата. — Няма да те нараня. И няма да позволя на останалите да те наранят. Няма да им позволя.

Тогава ръката направи онова загадъчно движение, присъщо само на вампирите — сякаш се откъсна от тялото в мрака и пъхна картичката в дланта ми. Лилавият шрифт веднага засия на светлината. Фигурата се понесе като котка по стената и бързо изчезна между фронтоните на таванските помещения.

Знаех, че вече съм сам. Чувствах го. Бумтенето на сърцето ми сякаш изпълваше пустата улица, докато седях под лампата и гледах картичката. Адресът ми беше добре известен, защото неведнъж бях ходил в театрите по въпросната улица. Но името ме изуми: „Театър на вампирите“, и часът на постановката — 9 вечерта.

Обърнах картичката и на гърба ѝ открих бележка: „Доведи и малката красавица. Добре дошли сте. Арманд!“

Нямаше никакво съмнение, че съобщението е написано от онзи, който ми даде картичката. Почти нямах време да се върна в хотела и да разкажа на Клодия всичко, преди да се е съмнало. Хукнах назад така бързо, че хората, които минаваха по булевардите, не можеха да забележат сянката, която профучава край тях.

В „Театъра на вампирите“ се влизаше само с покани и на следващата нощ портиерът внимателно разгледа картичката ми, докато дъждът се сипеше над нас и над една двойка, застанала до затворената каса. На смачканите плакати се виждаха страховити вампири, разперили ръце и пелерини като прилепови крила, готови да се нахвърлят върху голите рамене на смъртна жертва. Всички двойки, които се бяха събрали в претъпканото фоайе, бяха смъртни, нямаше вампири. Дори момчето на входа, което най-сетне ни пусна вътре, беше човек. Озовахме се сред мокри вълнени палта, облечени в ръкавици женски ръце, които оправяха красиви широкополи шапки и влажни къдрици. Аз си проправях път към сенките, изпълнен с трепетно очакване. Бяхме се нахранили по-рано само за да не изглеждаме твърде бледи в театъра и очите ни да са ясни. А вкусът на кръвта, на която не се бях насладил изцяло, засилваше нервността ми. Но нямах време за друго. Тази нощ не беше определена за убийства. Тази нощ беше нощ на разкрития, независимо как щеше да свърши. Бях напълно сигурен в това.

И така, ние стояхме сред изцяло човешка тълпа, вратите към салона се отвориха и едно младо момче се приближи и ни направи знак да тръгнем към стълбището.

За нас беше определена една от най-хубавите ложи в салона. Въпреки че изпитата кръв нямаше как да направи лицето ми съвсем човешко, нито пък да превърне Клодия, която държах на ръце, в човешко дете, разпоредителят явно не обърна никакво внимание на това, или пък не му пукаше. Всъщност той дори ни се усмихна приветливо, когато дръпна завеската зад двете кресла до месинговия парапет.

— Мислиш ли, че е възможно да имат роби хора? — прошепна Клодия.

— Лестат не вярваше на човешките роби — отвърнах аз. Гледах как залата се пълни и украсените с цветя шапки, които плуваха между редиците тапицирани с коприна кресла. Бели рамене просветваха в силно извития балкон, който се простираше пред нас, диаманти проблясваха на светлината на газените лампи.

— Помни, че поне този път трябва да бъдеш лукав — прошепна ми Клодия със сведена глава. — Ти си твърде голям джентълмен.

Светлините угаснаха, първо на балкона, а после и покрай стените на партера. Малък оркестър се беше събрал в оркестрината под сцената, а пред дългата завеса от зелено кадифе горяха газеници, които лека-полека просветляха и публиката се стопи в мрака, сякаш обгърната от сив облак, в който блещукаха само диамантите — по китки, шии и пръсти. Постепенно шепотът стихваше, докато накрая се чуваше само нечия отекваща кашлица. После настъпи тишина.

Тамбурината зазвуча бавно и ритмично. Към нея се присъедини тънкият глас на флейтата, който сякаш пое острия металически звън на тамбурината и го изви в натрапчива мелодия с чисто средновековно звучене. После се чуха струнни акорди, които подчертаваха тамбурината. Флейтата се извиси в меланхолична и тъжна мелодия. В тази музика имаше очарование и цялата публика беше притихнала и омагьосана от нея, сякаш мелодията беше сияеща панделка, която бавно се развива в тъмното. Вдигането на завесата не наруши тишината и с най-слабия шум. Светлините се засилиха, а сцената се превърна в гъста гора. Сияние танцуваше по кръглите дървесни стволове и по купчините листа, над които се извисяваше свод от мрак. Между дърветата се виждаше нещо като нисък каменен речен бряг, а отвъд — блещукащите води на реката. Този триизмерен свят беше сътворен от художник върху тънко памучно платно, което потрепваше съвсем леко от слабо течение.